Джордж Мартин - Вихър от мечове

— Третата смяна — повтори едрият мъж изпод космите и замръзналите сополи. — Аз и Меката стъпка. Помня бе, Чет.

Нея нощ луната щеше да е черна и те бяха нагласили смените така, че осем от техните да са на пост, с още двама при конете. От това повече не можеше да се опече. А и диваците всеки ден можеха да ги ударят. Чет беше решил да се разкара надалече от това скапано място преди да са дошли. Да живее беше решил.

Триста заклети братя на Нощния страж бяха поели на север, двеста от Черен замък и други сто от Сенчестата кула. Беше най-големият обход, откакто свят светува, с близо една трета от силата на Стража. Бяха решили да намерят Бен Старк, сир Ваймар Ройс и другите изгубили се щурмоваци и да разберат защо диваците напущат селата си. Е, Старк и Ройс така и не ги намериха, но поне разбраха къде са се дянали диваците — ей горе там, в ледените висини на забравените от боговете Ледени нокти. Можеха да си клечат там во веки веков, мехурите на Чет нямаше да се изприщят от мъка по тях.

Но не. Слизаха надолу. Надолу по Млечна вода.

Чет вдигна очи. Ей го на. Каменните брегове на реката бяха брадясали от леда и светлите й млечни води се носеха лениво и неспирно от склоновете на Ледени нокти. И Манс Райдър и неговите диваци се стичаха насам по същия път. Торен Малък лес се беше върнал на носилка преди три дни. Докато разказваше на Стария мечок какво е видял със съгледвачите си, Кедж Бялото око разказваше на останалите.

— Още са горе по склоновете, ама идват — каза Кедж, докато си топлеше ръцете на огъня. — Харма Песоглавата води авангарда му, кучката му с кучка пъпчива. Гоуди се качи чак в стана й и я видя край огъня. Оня тъпак Тъмбърджон искаше да я перне със стрела, но Малък лес го вразуми.

Чет се изплю.

— Колко бяха, можеш ли да кажеш?

— Много, че и оттатък. Двайсет, трийсет хиляди, не стояхме да ги броим. С Харма бяха към петстотин, всички на коне.

Мъжете около огъня се спогледаха неспокойно. Рядкост беше да срещнеш дори дузина конни диваци, а петстотин…

— Малък лес прати Банън и мен да избиколим авангарда и да им видим главната сила — продължи Кедж. — Край нямаха. Движат се бавно като замръзнала река, по четири-пет мили на ден, но не изглежда да се канят да се прибират по селата си. Повече от половината са жени и деца, и карат животни — кози, овци, даже елени, които теглят шейни. Натоварили са бали с кожа и сушени бутове, кафези с пилета, буци масло и чекръци за предене, всичката си скапана стока. Мулетата и кончетата им са така натоварени, че ще речеш, че гърбовете им ще се скършат. Жените и те.

— И карат по Млечна вода? — попита Ларк Сестриния. — Нали го казах вече.

Млечна вода щеше да ги отведе покрай Юмрука на Първите, древното кръгово укрепление, където Нощният страж си беше вдигнал лагера. Всеки с капка ум в главата щеше да схване, че сега е моментът да се заложи всичко и да се удари Валът. Стария мечок беше укрепил Юмрука с шипове, ровове и ями, но срещу такава огромна орда всичко това беше безсмислено. Ако останеха тук, щяха да ги глътнат и изплюят.

А Торен Малък лес искаше да атакуват. Донел Хил Сладура беше скуайър на сир Маладор Локи и предната нощ Малък лес беше отишъл в палатката на Локи. Сир Маладор споделяше мнението на стария сир Отин Витърс и настояваше да се оттеглят бързо към Вала, но Малък лес искаше да ги убеди в противното.

— На този крал отвъд Вала никога няма да му хрумне да ни търси толкова далече на север — донесе му, че бил казал, Донел Сладура. — А тази негова огромна войска е една дрипава орда, пълна с безполезни гърла, които не знаят от кой край се хваща мечът. Един удар ще им избие целия мерак за бой и ще ги прати да бягат с вой към бърлогите си и да се крият там още петдесет години.

„Триста души срещу трийсет хиляди.“ За Чет това си беше говняно безумие, а най-безумното беше, че сир Маладор го беше убедил и двамата бяха на път да убедят и Стария мечок.

— Ако чакаме много дълго, ще изтървем и тая възможност. Друг път няма да ни падне — говореше Малък лес на всеки, който се съгласи да го слуша. На което сир Отин Витърс възразяваше:

— Ние сме щитът, който пази човешките владения. Човек не си хвърля щита току-тъй, без сериозна причина. — Но на това пък Торен Малък лес отвръщаше:

— В боя с мечове най-сигурната ти защита е бързият удар, който посича врага, а не да се криеш зад щит.

Обаче нито Малък лес, нито Витърс държаха командата. Командата я държеше лорд Мормон, а Мормон чакаше другите си съгледвачи, чакаше Джарман Бъкуел и мъжете, които се бяха изкатерили по Великанска стълба, чакаше и Корин Полуръката и Джон Сняг, дето се забиха в Пискливия проход. Само че Бъкуел и Полуръката нещо се бавеха. „Измрели са сигурно.“ Чет си представи Джон Сняг изпънал крака, посинял и замръзнал на някакъв пуст планински връх с дивашко копие, забито в копелдашкия му задник. Мисълта го накара да се усмихне. „Дано са убили и проклетия му вълк.“