Джордж Мартин - Вихър от мечове

— Тук мечка няма — изведнъж реши той. — Само една стара диря, нищо повече. Айде обратно на Юмрука.

Кучетата така задърпаха, че за малко да го съборят, по-нетърпеливи да се връщат даже и от него. Сигурно си мислеха, че ще ги нахранят. Чет се изсмя. Не беше ги хранил три дни, за да освирепеят от глад. Тая нощ преди да се измъкне в тъмното щеше да ги пусне из коневръзите, след като Донел Хил Сладура и Карл Куция срежат въжетата. „Ще им ръмжат псетата и ще цвилят побеснели коне из целия Юмрук, ще им тичат през огньовете, ще им прескачат стената и ще им тъпчат палатките.“ При цялата тая суматоха сигурно щяха да минат часове, докато разберат, че липсват четиринайсет братя.

Ларк искаше да удвоят бройката, но какво да чакаш от един отхранен с миризлива риба тъпак? Една дума прошепни в погрешно ухо и докато се обърнеш, скъсили те с една глава. Не, четиринайсет си бяха добра бройка, достатъчно да свършат каквото трябва, но не толкова много, че да не могат да опазят тайната. Чет лично беше подбрал повечето. Пол Дребния беше един от тях: най-силният мъж на Вала, нищо, че беше по-муден от умрял охлюв. Веднъж беше счупил гръбнака на един дивак само като го гушнал. С тях беше и Камата, наречен така заради любимото си оръжие, както и дребният сивокос старец, когото братята наричаха Меката стъпка, изнасилил сто жени на младини — хвалеше се, че никоя нито го видяла, нито го чула преди да си мушне оная работа между краката им.

Планът беше на Чет. Той беше умният — нали служеше цели четири годинки на стария майстер Емон преди онова копеле Джон Старк да го разкара, та да може работата да се даде на приятелчето му, онова дебело прасе. Когато тази нощ убиеше Сам Тарли, смяташе да му прошепне: „Предай любовта ми на лорд Сняг.“ Ей тъй, право в ухото, преди да клъцне гърленцето на сир Прасчо и кръвта му да забълбука през дебелите пластове лой. Чет ги знаеше гарваните, с тях щеше да се оправи не по-зле, отколкото с Тарли. Само като му опре ножа, и оня страхливец щеше да си опикае гащите и да му заломоти за милост. „Да се моли, хич няма да му помогне.“ След като му разпореше гърлото, щеше да отвори кафезите и да изкъшка гарваните, тъй че до Вала да не стигне никакво съобщение. Меката стъпка и Пол Дребния щяха да убият Стария мечок, Камата трябваше да се оправи с Блейн, а Ларк и братовчедите му щяха да усмирят Банън и стария Дивен, че да не им тръгнат после по дирите. Бяха заделили и храна за два дни, а Донел Сладура и Куция Карл щяха да са приготвили конете. Пукнеше ли Мормон, командата щеше да мине в ръцете на сир Отин Витърс, а той беше старец, взел-дал, отпиши го. „Преди да съмне ще хукне към Вала и хич няма да заделя хора да ни търсят.“

Псетата го теглеха настървено през дърветата и Чет скоро видя щръкналия през зеленилото Юмрук. Денят беше толкова мрачен, че Стария мечок бе заповядал да запалят факли и сега големият им кръг гореше по пръстена на стената, увенчала върха на стръмния скалист хълм. Тримата нагазиха през потока. Водата беше леденостудена, по повърхността се носеха дебели парчета лед.

— Аз ще взема да хвана към Брега — сподели Ларк Сестриния. — С братчедите. Ще си направим една лодка и ще запрашим към Сестрите.

„И като се върнете у дома, ще разберат, че сте дезертьори и ще ви клъцнат тъпите глави“ — помисли Чет. Изречеш ли си веднъж думите, връщане от Нощния страж нямаше. Където и да идеш в Седемте кралства, ще те хванат и ще те убият.

Оло Рязаната ръка пък говореше, че щял да отплава за Тирош, където според него на хората не им режели ръцете зарад малко честно крадене, нито те пращат да мръзнеш цял живот на края на света, ако те хванат в леглото с жената на някакъв си рицар. Чет беше премислял дали да не замине с него, само че не им знаеше скапания мазен език. А и какво да прави в Тирош? Нали беше отраснал в блатото на Хаг, не можеше да се похвали с някой свестен занаят. Баща му беше изкарал целия си живот в копане по чужди ниви и в събиране на пиявици. Събличаше се гол, само с една стегната кожена препаска, и газеше в тинестите води. Излизаше покрит с пиявици от гърдите до глезените. Понякога караше Чет да му помогне да свалят пиявиците. Веднъж една се беше лепнала на дланта му и погнусен, той я смаза в стената. Заради това баща му го пердаши до кръв. Майстерите изкупуваха пиявиците по дузина за петак.

Ларк можеше да се върне у дома си, щом иска, проклетият тиро-шец също, но не и Чет. Хич да не го видеше повече скапаното блато на Хаг, по-добре. Той си беше харесал дома на Крастър. Щом Крастър си живееше там като лорд, защо не и той? Щеше да е майтап. Чет, синът на събирача на пиявици — лорд, с цитадела. За знаме можеше да си избере дузина пиявици на розово поле. Ама като е тръгнал, що да спира на лорд? Що да не стане крал? „Манс Райдър е започнал като врана. И аз мога да съм крал като него. Ще си имам доста жени.“ Крастър имаше деветнайсет, без даже да броиш по-малките му дъщерички, дето не беше вкарал още в леглото си. Половината от тия жени бяха стари и грозни като Крастър, но кво толкова. Старите Чет щеше да накара да му готвят и чистят, да вадят картофите и да гоят прасетата, а младите щяха да му топлят леглото и да му раждат децата. Крастър нямаше да възрази, не и след като го гушнеше веднъж Пол Дребния.