Джордж Мартин - Вихър от мечове

— Сега тая няма да я намерим и пак мене ще обвинят — изхленчи Ед Толет, киселият сивокос скуайър, когото всички наричаха Ед Скръбния. — Каквото и да се загуби, все мене гледат, откакто загубих оня кон. Конят беше бял и валеше сняг, какво очакваха?

— Тази я отвя вятъра — заяви Грен, друг от приятелите на лорд Сняг. — Гледай да държиш лъка здраво, Сам.

— Тежък е — оплака се дебелакът и стреля пак. Втората стрела отхвърча нависоко, отнесе се през клоните на десет стъпки над целта.

— Дано си ударил поне някое листо от това дърво — каза Ед Скръбния. — Бездруго ще завали силно, няма нужда да му помагаш. — Ед въздъхна. — А всички знаем какво иде след валежа. Богове, ама съм замръзнал. Хайде, Самуел, изстреляй я и последната стрела, че езикът ми ще замръзне на небцето.

Сир Прасчо сниши лъка и Чет помисли, че всеки момент ще се разреве.

— Много е трудно.

— Какво толкова? Слагаш стрелата, опъваш и пускаш — каза Грен. — Давай.

Дебелото момче послушно взе последната стрела от земята, опъна лъка и стреля. Направи го бързо, без да примижава усърдно да цели мишената като първите два пъти. Стрелата се заби в очертаната фигура ниско под гърдите и затрептя.

— Улучих го! — извика смаян сир Прасчо. — Грен, видя ли? Ед, виж, улучих го!

— Пусна му я право между краката, бих казал — похвали го Грен.

— Убих ли го? — поиска да разбере дебелакът. Толет сви рамене.

— Можеше да му надупчиш дроба, ако имаше дроб. Повечето дървета обикновено нямат. — Взе лъка от ръката на Сам. — Но съм виждал и по-лоши изстрели. И то доста.

Сир Прасчо засия. Да го погледне човек, ще си помисли, че е направил кой знае какво. Но като видя Чет с кучетата, устата му се сви и усмивката изчезна.

— Улучи едно дърво — каза му Чет. — Ще те видим как ще ми стреляш, като дойдат момчетата на Манс Райдър. Те няма да ти стоят с вдигнати ръце и да ти шумолят с листа. Ще ти налетят с крясъци и бас слагам, че ще се напикаеш от страх. И някой ще те светне с брадвата точно между свинските ти оченца. Последното, което ще чуеш, ще е как пращи черепът ти.

Дебелото момче се разтрепера. Ед Скръбния сложи ръка на рамото му.

— Братко — каза той строго, — само защото така е станало с тебе, още не значи, че и Самуел трябва да препати същото.

— За какво говориш, Толет?

— За брадвата, дето ти цепна черепа. Вярно ли е, че половината ти мозък е изтекъл и кучетата ти са го изяли?

Едрият смотаняк Грен се засмя и даже Самуел Тарли се усмихна боязливо. Чет срита първото куче, което му попадна, дръпна ремъците и подкара животните нагоре по склона на хълма. „Смей се колкото щеш, сир Прасчо. Ще видим кой ще се смее тая нощ.“ Само съжали, че няма да му остане време да убие и Толет. „Намусен тъпак с конско лице, това е той.“

Катеренето беше стръмно дори от тази страна, където склонът беше най-полегат. Нагоре кучетата се разлаяха и го задърпаха — още си мислеха, че скоро ще ги нахранят, само че той им даде по някой и друг ритник и шибна едрата кучка с бича. След като ги върза, отиде да докладва.

— Отпечатъците бяха точно както го каза Великана, но кучетата се опънаха — каза той на Мормон пред голямата му черна шатра. — Тъй, по реката, следите може и да са стари.

— Жалко. — Лорд-командир Мормон беше с плешива глава и рошава сива брада, а гласът му прозвуча толкова уморено, колкото изглеждаше самият той. — На всички щеше да ни дойде добре по една мръвка прясно месо. — Гарванът на рамото му заклати глава и заповтаря:

— Месо. Месо. Месо.

„Можехме да изпечем проклетите кучета“ — помисли Чет, но не си отвори устата, докато Стария мечок не го отпрати. „А пък на тоя му свеждам глава за последен път“ — каза си той доволно. Струваше му се, че става още по студено, макар да беше готов да се закълне, че е невъзможно. Кучетата се скупчиха, окаяно подвили опашки в замръзналата кал, а на Чет малко му трябваше да изпълзи и да се свие между тях. Вместо това уви с черния вълнен шал долната част на лицето си, като остави тясна цепка на устата, колкото да диша. Откри, че е малко по-топло, ако се движи, и взе да обикаля в кръг с една пачка горчивец в ръка, давайки по листо-две на братята на пост, колкото да чуе какво имат да кажат. Никой от мъжете от дневната смяна не влизаше в плана му, но все пак смяташе, че няма да е зле да знае какво мислят.

Мислеха предимно, че тоя ден е скапано студено.

Сенките взеха да се удължават и вятърът се усили. Пищеше пронизително през процепите в кръглата стена.

— Мразя го тоя звук — оплака се дребният Великан. — Все едно че някое бебе в храстите скимти за майчино мляко.