Джордж Мартин: Вихър от мечове

Чет стана. Краката му се бяха схванали, а сипещите се едри снежинки превръщаха далечните факли в смътни оранжеви сияния. Чувстваше се все едно че са го нападнали облак студени бели буболечки. Трупаха се по раменете и главата му, прелитаха пред носа и очите му. Чет изруга и забърза. „Самуел Тарли — напомни си той. — Още мога да се разправя със сир Прасчо.“ Уви шала около лицето си, покри главата си с гуглата и закрачи през лагера към мястото, където спеше страхливецът.

Снегът валеше толкова тежко, че се изгуби между палатките, но накрая зърна малкия заслон, който дебелото момче си беше направило между един по-голям камък и кафезите на гарваните. Тарли се беше заровил под камара черни вълнени одеяла и рунтави кожи. Снегът се сипеше и го покриваше. Приличаше на мека окръглена могила. Стоманата прошепна като плаха надежда по кожата, когато Чет издърпа камата си от канията. Един от гарваните изграчи. „Сняг“ — измърмори друг и го изгледа през решетките на кафеза с черните си очи. Първият също добави „Сняг“. Чет предпазливо се промъкна покрай тях. Щеше да запуши с ръка устата на момчето да заглуши виковете му и после…

УУУУУУУУУУУУОооооооооооооо.

Спря и преглътна ругатнята, когато звукът затрептя над лагера, слаб и далечен, но безпогрешен. „Не сега. Проклети богове, не СЕГА!“ Стария мечок разполагаше със скрити съгледвачи в кръг сред дървесата около Юмрука, за да ги предупредят за всяко приближаване. „Джарман Бъкуел сигурно се връща от Великанската стълба — реши Чет, — или Корин Полуръката от Пискливия проход.“ Единичният зов на рога означаваше, че се връщат братя. Ако беше Полуръката, Джон Сняг можеше да е с него, жив и здрав.

Сам Тарли се надигна с подпухнали очи и зяпна объркано снега. Гарваните крякаха шумно, Чет чу и лая на кучетата си. „Половината скапан лагер се разбуди.“ Пръстите му в ръкавиците стиснаха дръжката на камата и той зачака звукът да заглъхне. Но скоро след като замря, той доехтя отново, този път по-висок и по-дълъг.

Ууууууууууууууууууууууууууоооооооооооооооооо.

— Богове! — чу той сънливия хленч на Сам Тарли. Дебелото момче се надигна в завивките, изрита ги и посегна към ризницата си, която беше провесил на близката скала. И чак след като се напъха в нея, забеляза Чет. — Два ли бяха? Сънувах, че чух два зова…

— Не е сън — каза Чет. — Два зова, да вдигнат Стража на оръжие. Два зова за приближаващи се врагове. Там някъде има една брадва, с написано на нея „Прасчо“, дебелако. Два зова значи диваци. — Страхът, който се изписа на дебелото лице, го накара да се усмихне. — Майната им, в седемте ада да вървят. И проклетата Харма и проклетият Манс Райдър. Проклетият Малък лес каза, че няма да стигнат до нас поне още…

УУУУУУУУУУУУУУУУУУУУУУУУУУУ.

Звукът продължи безкрайно, сякаш никога нямаше да секне. Гарваните плющяха с криле и грачеха, разхвърчаха се побеснели в кафезите и заблъскаха по решетките, и всичко из лагера на братята на Нощния страж се надигна — мъжете навличаха брони, затягаха коланите на мечовете, грабваха бойните брадви и лъковете. Самуел Тарли стоеше и трепереше. Лицето му беше бяло като снега, който се вихре — ше около тях.

— Три — проплака той към Чет. — Три бяха, чух ги, че са три. Никога не духат три пъти. От стотици, от хиляди години. Три означава, че са…

— Другите — почти изхлипа Чет. И изведнъж се подмокри — усети как пикнята потече по крака му и видя как вдигна пара пред гащите му.

В разрошената му коса духаше източен вятър, мек и уханен като пръстите на Церсей. Чуваше птича песен и долавяше движението на реката под лодката, понесена от равномерния замах на греблата към светлата зора. След толкова време, прекарано в мрак, светът бе толкова сладък, че Джайм Ланистър се чувстваше замаян. „Жив съм и съм пиян от светлина.“ Смях излетя от устните му като подплашен пъдпъдък.

— Млък — изръмжа пачаврата и се намръщи. Въсенето отиваше на широкото й простовато лице повече от усмивката. Не че Джайм я беше виждал усмихната. Позабавлява се, представяйки си я в някоя от копринените рокли на Церсей вместо в кожения елек с железните пъпки. „Все едно да облечеш някоя крава в коприна.“

Но кравата можеше да гребе. Под кафявите шаечни гащи се криеха яки прасци, а дългите мускули по ръцете й се изпъваха и стягаха при всяко загребване. Дори след половин нощ гребане не показваше признаци на умора, което далеч не можеше да се каже за братовчед му сир Клеос, който се напъваше над втория чифт гребла. „На вид — едра и здрава селска мома, а ти говори като знатна особа и носи меч и кама. Ах, но дали може и да ги използва?“ Джайм смяташе скоро да го разбере и също така скоро да се отърве от оковите.