Стивън Кинг - Сестричките от Елурия

Сестра Мери заговори отсечено. Роланд позна гласа й, но не разбра какво казва — не говореше на нито един от познатите му езици. Една фраза изпъкваше в потока на речта и — „кан де лах, ми хим ен тоу“ — но Роланд нямаше представа какво може да означава това.

Изведнъж забеляза, че се чува само подрънкването на звънчетата — докторчетата бяха замлъкнали.

— Рас ме! Он! Он! — властно кресна сестра Мери с груб, пронизителен глас. Свещите угаснаха. Светлинката, която се процеждаше над булата им, угасна и в лечебницата отново се възцари пълен мрак.

Роланд изстина и зачака да види какво ще последва. Опита се да раздвижи дланите и стъпалата си, но не можа. Вярно, успя да отмести едва забележимо глава встрани, но бе парализиран като муха в паяжина.

В мрака се разнасяше само тихият звън на камбанките… но изведнъж стаята се изпълни с шумно мляскане. Роланд веднага се досети какво става. От самото начало дълбоко в себе си подозираше какви са сестричките от Елурия.

Как му се искаше да вдигне ръце и да затисне уши. Но беше принуден да лежи неподвижно, да ги слуша и да чака да свършат.

Но пиршеството нямаше край — по едно време взе да си мисли, че ще продължава вечно. Сумтяха и пръхтяха като свине, които лочат помия в копанята си. Една дори звучно се оригна, с което предизвика приглушени смехове (сестра Мери ги пресече с една дума — просъска: „Хаис!“ и всички тутакси млъкнаха). По едно време се чу тих вопъл — Роланд бе почти сигурен, че изстена брадатият. Е, бил е последният му вик отсам поляната, където свършва пътят.

Шумът от угощението постепенно утихна. Буболечките отново запяха — отначало по-неуверено, сетне по-силно. Лечебницата отново се изпълни с шепот и смях. Запалиха свещите. Роланд вече бе извърнал глава на другата страна. Не трябваше да знаят, че ги с видял, а и не само това — за нищо на света не искаше да гледа повече. Видя и чу предостатъчно.

Съдейки по приглушените им разговори обаче, те се насочиха право към него. Затвори очи, съсредоточавайки се върху медальона на гърдите си. „Не знам дали заради златото или заради името Божие, но не смеят да припарят“ — бе казал Джон Норман. Хубаво е човек да го знае, за да си го повтаря, докато ги чува как се приближават, шепнейки на странния си непознат език. Но в тъмното медальонът му се струваше твърде недостатъчен да го защити.

В далечината глухо отекна лаят на кучето с кръста.

Наобиколиха го и Роланд долови миризмата им. Излъчваха гнусна, противна воня на леш. Каква друга миризма да излъчват такива като тях?

— Какъв хубавец — замислено отбеляза сестра Мери.

— А носи такъв отвратителен сигул — сестра Тамра.

— Ще му го свалим! — сестра Луиз.

— И после ще го нацелуваме! — сестра Кокина.

— Ще има за всички! — възкликна сестра Микела толкова разпалено, че всички се засмяха.

Роланд откри, че все пак не е парализиран напълно. Една част на тялото му се бе разбудила от гласовете им и бе щръкнала нагоре. Една ръка пропълзя под нощницата му, докосна втвърдения му член, обви го с длан и го погали. Той примря от ужас, преструвайки се на заспал, и почти веднага почувства топлата влага по дрехите си. Ръката замря за миг, сетне палецът заразтърква омекващата плът. После го заряза и пропълзя по-нагоре. Най-сетне напипа влажното място на слабините му.

Почти недоловим кикот, като повей на вятъра.

Звън на камбанки.

Роланд отвори очи едва-едва и в пламъка на свещите огледа спаружените лица, които му се смееха — блеснали очи, повехнали страни, щръкнали зъби. На сестра Микела и сестра Луиз като че им бяха пораснали бради, но това, разбира се, не бяха косми, а кръвта на брадатия.

Мари крепеше нещо в свитата си длан. Поднесе я на всяка от сестрите, които си близнаха по малко.

Роланд затвори плътно очи и зачака сестричките да се махнат. Най-сетне си тръгнаха.

„Никога повече няма да заспя“ — рече си той и пет минути по-късно заспа.

Когато Роланд се събуди, навън грееше ярко слънце, а коприненият покрив блестеше ослепително и леко се издуваше под нежния порив на вятъра. Докторчетата пееха доволно. Норман спеше дълбоко, извърнал глава толкова силно встрани, че брадясалата му страна се опираше чак в рамото му.

Двамата бяха сами в стаята. Леглото на брадатия малко по-нататък в отсамната редица беше празно, най-горният чаршаф беше изпънат, пухкавата възглавница — напъхана в чиста бяла калъфка. Сложната плетеница от ремъци, в която висеше болният, бе изчезнала.