Стивън Кинг: Сестричките от Елурия

книгата предшества повествованието на поредицата "Тъмната кула"

„Тъмната кула“ започва с разказ за това как Роланд от Гилеад, последният стрелец в един загиващ, „променен“ свят преследва човека в черно — магьосник на име Уолтър. Роланд издирва Уолтър открай време. В първата книга от цикъла най-сетне го настига. Събитията в настоящия разказ обаче датират от времето, когато Роланд все още издирва следите му.

Ст. К.

В един горещ ден през Пълноземието — жегата сякаш изпиваше дъха от гърдите, преди човек да е поел и глътка от него — Роланд от Гилеад стигна пред портите на малко селище в планините Десатоя. По онова време вече пътуваше сам, а скоро щеше да остане и без кон. Цяла седмица се надяваше да намери ветеринар, но скоро надали щеше да има смисъл дори ако в градчето има лечебница за животни. Конят му — двугодишно доресто добиче — беше на умиране.

Портите, по които бе останала цветна украса от някакъв отминал празник, бяха широко и гостоприемно разтворени, но наоколо беше подозрително тихо. Не се чуваха ни чаткане на конски копита, ни тропот на колела, ни пронизителните викове на търговците по пазара. Иззад портите долиташе единствено песента на щурците (или на някакви други буболечки, които пееха доста по-мелодично), придружена със странно кънтене и слаб, мечтателен звън на камбанки.

Впрочем китките, преплетени в пречките на тежката порта от ковано желязо, отдавна бяха изсъхнали.

Топси звучно кихна изпод седлото — Апчхи! Апчхи! — и политна настрана. Донякъде от респект към животното, но в известен смисъл и за да запази собственото си достойнство, Роланд скочи на земята — не му се искаше да рискува да си счупи крак, ако добичето избере именно този миг да препусне през поляната, където свършва пътят.

Сам под палещите лъчи на слънцето, Стрелецът с прашните ботуши и избелелите джинси се зае да разресва с пръсти сплъстената грива на коня си, като от време на време спираше, за да пропъди мухичките, които налитаха към очите на животното. Като издъхне, да си снасят яйца и да си мътят ларви, колкото си щат, но не преди това.

Така Роланд удостои своя кон с възможно най-високата чест, която моментът позволяваше, същевременно слушаше далечния, сънен отглас на камбанките и странното кънтене, сякаш някой думка по кухо дърво. Скоро изостави заниманието си и замислено се взря през отворената порта.

Кръстът, който се извисяваше по средата, беше малко необичаен, иначе портата бе типичната за този край — във всички градчета на запад, които прекоси през последните десетина месеца, се влизаше през подобна тържествена градска порта и се излизаше през друга, не толкова тържествена. Подобни врати нямаха за цел да спират посетителите — най-малко пък тази. От двете и страни по протежение на насипа се издигаше червеникава кирпичена стена, дълга общо десетина метра. Като се затвореше портата и се спуснеха резетата, достатъчно бе човек да заобиколи стената, за да се намери в града.

Отвъд портата започваше наглед най-обикновена главна улица на която имаше странноприемница, две кръчми (едната се наричаше „Въртоглавото прасе“, а фирмата на другата бе твърде избеляла и не можеше да се разчете), продавница, ковачница, градска заседателна палата. Забеляза и малка, но доста кокетна дървена постройка със скромна камбанария на покрива, солидна каменна основа и позлатено изображение на кръст върху двойните врата. Този кръст, както и онзи върху градската порта, означаваше, че това място е светилище за последователите на онзи човек Исус. Тази вяра не беше много разпространена в Средния свят, но не беше и съвсем неизвестна, което спокойно можеше да се каже за почти всички вероизповедания по това време, включително култа към Ваал, Асмодеус и стотина други. Вярата, както и всичко останало в онези дни, се беше променила. Самият Роланд възприемаше Бога на кръста като поредната религия, която учи, че любовта и убийството са неразривно свързани — в крайна сметка Господ винаги взима кръвна жертва.

Междувременно мелодичното жужене на насекомите, които звучаха почти като щурчета, и сънното подрънкване на камбанките не спираха да звучат. Чуваше се и подозрителното думкане, сякаш някой удря с юмрук по дървена врата. Или по капака на ковчег.