Стивън Кинг - Сестричките от Елурия

„Най-вероятно са изпълзели от мините — предположи Роланд. — Някъде наблизо има радиеви мини. Това обяснява цвета на кожата им. Питам се как слънцето не ги е убило досега.“

В същия миг крайният в редицата — създание, чието лице приличаше на разтопена восъчна свещ — действително пукна… най-малкото припадна. Изправи се на колене (Роланд вече беше почти сигурен, че е мъж), изкряка като пуяк и протегна ръце към съседното изчадие — изрод с грапава гола глава и цвъртящи аленочервени рани на врата. Без да удостои падналия си събрат дори с поглед, онзи продължи да наблюдава Роланд с мътните си очи, тромаво пристъпяйки насреща му с останалите.

— Стой на място! — викна Стрелецът. — Пазете се, ако ви е мил животът! Хубавичко се пазете!

Обръщаше се най-вече към крайния в редицата, пременен с вехти червени тиранти, парцалива риза и мърляво филцово бомбе. Този хубавец имаше едно здраво око, което бе вперил в него с ужасяваща, неприкрита лакомия. Съществото в съседство — вероятно жена, съдейки по нещастните израстъци, провиснали изпод жилетката и — го замери с крак от стол. Прицели се добре, но не и достигнаха десет метра.

Роланд натисна спусъка и отново стреля. Първият куршум подплаши куцото куче; вторият се заби в нозете на Бомбето и засипа износените му обуща с прахоляк.

За разлика от кучето зелените не побягнаха, а спряха и втренчиха в Роланд притъпените си лакоми погледи. Нима изчезналите граждани на Елурия са свършили в стомасите на тези уроди? Не му се вярваше… макар отлично да съзнаваше, че подобни създания нямат скрупули относно изяждането на хора. (Може би дори не ставаше дума за канибализъм — подобни изчадия надали могат да се смятат за човешки същества, каквито и да са били преди това.) Бяха твърде мудни и затъпели. Ако бяха посмели да се върнат в града, след като шерифът ги бе изгонил, сигурно щяха да бъдат изгорени или претрепани с камъни.

В желанието си да освободи и другата си ръка, за да измъкне и втория револвер, ако противниците му не се вразумят, Роланд машинално напъха фината златна верижка с медальона на мъртвото момче в джоба си.

Продължаваха да се пулят насреща му, а неестествено изкривените им сенки ясно се очертаваха в прахта. Какво да прави? Да ги прати да си вървят, откъдето са дошли? Надали ще го послушат, а и по-добре да ги държи под око. Така поне отпадаше въпросът с погребението на момчето на име Джеймс.

— Не мърдайте — заповяда им на ниската реч и заотстъпва назад. — Първият, който посмее да мръдне…

Още недовършил, един гигант с космати гърди, набърчена уста като на крастава жаба и нещо като хриле на възлестия си врат — се хвърли насреща му, ломотейки с писклив, неестествено немощен гласец. Може би пък се смееше. Размахваше нещо, което отдалеч изглеждаше като крак на пиано.

Роланд стреля. Гърдите на господин Крастава жаба се огънаха като ръждива ламарина. Той отстъпи тичешком, опитвайки се да запази равновесие, и посегна към гърдите си. Краката му, обути в изцапани червени кадифени чехли, се заплетоха един в друг и гигантът се строполи на земята, надавайки чудати и някак самотни хрипливи звуци. Изпусна оръжието си, претърколи се настрана, понечи да се изправи и отново се просна на земята. Слънцето безпощадно грееше право в отворените му очи и над кожата му, която бързо взе да губи зеления си оттенък, се извиха бели струйки пара. Всичко това бе придружено със съскане като от плюнка, изхрачена върху гореща печка.

„Поне не се налага да обяснявам“ — мислено отбеляза Роланд и обходи с поглед останалите.

— Така, той мръдна пръв. Кой ще е вторият?

Никой, както изглежда. Просто си стояха, наблюдаваха го и не смееха да се доближат… но не се и оттегляха. Рече си (както одеве за кучето с кръста), че сигурно трябва да ги очисти — да извади втория револвер и направо да ги изпозастреля. Ще са му необходими само няколко секунди — детска работа за чевръстите му ръце дори ако някой хукне да бяга. Но не можеше. Не можеше да ги избие просто ей-така, най-хладнокръвно. Не умееше да убива по този начин… поне засега.

Бавно заотстъпва, заобикаляйки поилката, така че да остане помежду им. Бомбето направи крачка напред, но Роланд не даде възможност на останалите да последват примера му и изпрати поредния куршум на сантиметър пред обувката му.

— Последно предупреждение — отсече, отново на ниската реч. Нямаше представа дали го разбират, а и не се интересуваше. Сигурно разбираха интонацията му. — Следващият куршум ще се забие в нечие сърце. Ето какво ще направим — вие ще стоите тук, докато се оттегля. Давам ви само един шанс. Ако ме последвате, до един ще умрете. Твърде е горещо да си правим номера, а и останах без…