Стивън Кинг: Сестричките от Елурия

— Па-а! — изрева груб, сополив глас иззад гърба му с неприкрито злорадство. Роланд забеляза силуета, който израсна иззад сянката на преобърнатия фургон, до който почти бе опрял гръб, тъкмо навреме да съобрази, че там са се криели други мутанти.

Понечи да се извърне, но в същия миг на рамото му се стовари тежка тояга и от удара ръката му изтръпна чак до китката. Здраво стисна револвера и стреля, но куршумът уцели колелото на фургона, скърши дървената спица и колелото се завъртя около оста си, издавайки остър стържещ звук. Оттатък поилката екнаха хрипливите, пронизителни викове на останалите зелени, които се втурнаха в атака.

Съществото, което се бе спотайвало зад преобърнатия фургон, представляваше чудовище с две глави на един врат. Едната имаше атрофирано, неподвижно лице на мъртвец; другата, на цвят също толкова зелена, беше по-жива. На широките и устни засия радостна усмивка и изчадието замахна да удари повторно.

Роланд извади револвера от левия кобур — дясната му ръка беше почти безчувствена, сякаш несвързана с тялото. Свари да изпрати един куршум в ухилената мутра на хитреца, който го бе издебнал из засада — онзи политна назад сред фонтан от кръв и зъби, а сопата се изтърколи от разхлабените му пръсти. В този миг останалите мутанти се нахвърлиха върху му и започнаха да го налагат с тоягите си.

Той свари да избегне първите няколко удара, по едно време дори си мислеше, че ще съумее да се промъкне зад фургона, да извади револверите и да открие огън. Естествено, че ще успее. Походът му към Тъмната кула със сигурност не може да завърши ей-така на опалена от лятното слънце улица в затънтено градче на име Елурия в далечния запад, в ръцете на зеленокожи бавни мутанти. Ка със сигурност не е толкова жестокосърдечна.

Бомбето обаче му нанесе подъл страничен удар, в резултат от което вместо да заобиколи въртящото се задно колело, Роланд се блъсна право в него и падна. Успя да се задържи на четири крака и докато все още се мъчеше да се обърне и да се предпази от валящите удари, доколкото е възможно, забеляза, че броят на зеленокожите далеч надхвърля половин дузина. По главната улица на града се носеха най-малко трийсет зелени мъже и жени. Явно бяха цяло племе . И то посред бял ден, в най-голямата жега! Съдейки по опита си, бавните мутанти обичаха мрака, бяха едва ли не като крастави жаби с мозък — такива като тези не бе виждал никъде…

Създанието с червената жилетка наистина беше жена. Последният ясен спомен на Стрелеца бяха голите и гърди, разлюлени под мръсната и червена жилетка; в следващия миг мутантите се нахвърлиха отгоре му и започнаха да го млатят с тоягите си. Боздуганът с гвоздеите се заби в десния му прасец и впи дълбоко гадните си ръждясали зъби. Роланд понечи да вдигне големия си револвер (зрението му се беше замъглило, но това нямаше да ги спаси, ако успееше да стреля — беше най-добър от всички, притежаваше дяволски талант, Джейми Ди Къри веднъж дори каза, че и да ослепеел, Роланд пак щял да стреля безпогрешно, тъй като имал очи и на пръстите), но поредният удар го изби от ръката му. Още чувстваше гладкия допир на ръкохватката от сандалово дърво в другата си длан, но вторият револвер и без друго беше почти празен.

Усещаше миризмата им — излъчваха тежката воня на леш. Или може би вони от безчувствените му длани, с които се опитваше да скрие главата си от ударите? Може би са се вмирисали от водата, в която плуваха късчета кожа от трупа на момчето.

Ударите заваляха по цялото му тяло, сякаш мутантите искаха не само да го умъртвят, но и хубаво да го начукат като шницел. Съзнанието му се обви в черна пелена, несъмнено смъртта; мелодичното жужене на насекомите, откъслечният лай на кучето и подрънкването на камбанките на църковната врата се смесиха в омайна песен. После и тя заглъхна и всичко потъна в мрак.

Завръщането на Стрелеца в света никак не приличаше на свестяване след удар, което му се бе случвало неведнъж, но не беше и като събуждане от сън. Беше по-скоро като въздигане.

„Сигурно съм умрял — рече си в просъница, когато способността му да мисли частично се възвърна. — Умрял съм и се възземам в отвъдното, каквото и да е то. Само това ще да е. А това, което чувам, сигурно са песнопенията на мъртвите души.“

Мракът изтъня и скоро доби графитеносивия оттенък на буреносен облак, сетне съвсем избледня и се превърна в перленосива мъгла. Накрая се избистри като равното лъчисто сияние в гъста мъгла миг преди слънцето да я разкъса. Стрелецът през цялото време имаше чувството, че се въззема, сякаш носен от бавно, но силно течение.