Стивън Кинг - Сестричките от Елурия

— Аз ще си държа устата затворена, но и ти ще мълчиш пред Голямата сестра за Джена.

Кокина изпита видимо облекчение.

— Тъй да бъде. — После се наведе и доверително му пошушна: — Изпратена е в Дома за размисъл. Така наричаме една пещерка на хълма, където ни пращат на размисъл, когато Голямата сестра отсъди, че сме постъпили лошо. Джена ще седи там и ще размишлява над наглостта си, докато Мери не я освободи. Изведнъж млъкна, сетне рязко додаде: — Кой е този до теб? Знаеш ли?

Роланд се обърна и забеляза, че младежът е буден и слуша разговора им. Имаше тъмни очи като на Джена.

— Дали го познавам?! — повтори с надеждата, че докарва вярната нотка на презрение в гласа си. — Питаш ме дали познавам собствения си брат?!

— Ами, брат, той — тъй млад, ти — тъй стар. — От тъмнината изникна сестра Тамра, която се бе представила за двайсетгодишна девойка. Миг преди да застане край постелята на Роланд, изглеждаше като дърта вещица, отдавна загърбила осемдесетата… че и деветдесетата си годишнина. После лицето и се разми и мигом се превърна в пухкавичкото, румено лице на трийсетгодишна матрона. С изключение на очите. Роговиците жълтееха, кладенчетата сълзяха, но погледът и беше много зорък.

— Той е най-малкият, аз — най-големият — поясни Роланд. — Делят ни седмина други и двайсет години от живота на нашите родители.

— Колко трогателно! Е, щом ти е брат, несъмнено знаеш как се казва.

Младежът не го остави да сгреши и побърза да отговори:

— Та кой може да забрави просто име като Джон Норман. Голям ахмак ще да е, нали, Джими?

Кокина и Тамра се втренчиха в бледия младеж, очевидно ядосани… и надхитрени. Поне за момента.

— Дали сте му от гнусната ви супа — продължи малкият (на чийто медальон несъмнено пишеше Джон, Обичан от БОГ и семейството си ). — Я да си вървите и да ни остави те да си побъбрим.

— Виж го ти! — нацупи се Кокина. — Голяма благодарност, няма що!

— Благодарен съм за всичко, което ми дават — отвърна Норман, приковавайки я с поглед, — но не и за онова, което ми вземат.

Тамра изпръхтя, врътна се и си тръгна толкова рязко, че полъхът от развените и поли стигна чак до Роланд. Кокина се забави още малко.

— Ти да си траеш, току-виж пък някой, който ти е по мил от мен, отърве кожата още утре заран наместо след седмица.

Без да дочака отговор, последва сестра Тамра.

Едва след като се скриха, Джон Норман се обърна към Роланд и приглушено попита:

— Брат ми. Мъртъв ли е?

Роланд кимна.

— Взех медальона, в случай че срещна някой от близките му. По право принадлежи на теб. Съжалявам.

— Благодаря ти саи. — Долната устна на Джон Норман затрепери, но младежът бързо се овладя. — Знаех си, че мутантите са го очистили, но тия брантии не искаха да ми — кажат със сигурност. Зелените изпотрепаха сума ти народ, останалите раниха.

— Може би и самите сестри не знаят със сигурност.

— Знаят, знаят. Хич не се и съмнявай. Мълчат си, но знаят много . Само Джена е различна. Нали за нея говореше дъртата вещица?

Роланд кимна:

— Да, и спомена нещо за Тъмните камбанки. Ще ми се да узная нещо повече.

— В Джена има нещо необикновено. Тя е като принцеса с благородническа титла по рождение, която никой не може да и отнеме… Не е като останалите сестри. Както си лежа си тук и се преструвам на заспал — струва ми се, че така е по-безопасно — понякога дочувам какво си говорят. Джена се е върнала наскоро и тези Тъмни камбанки имат по-особено значение… но все още Мери командва тук. Камбанките са само нещо като отличителен знак, като пръстените на едновремешните барони, които се предават от поколение на поколение. Тя ли е надянала медальона на Джими на врата ти?

— Тя.

— Каквото и да става, не го сваляй. — Лицето му придоби напрегнато, мрачно изражение. — Не знам дали заради златото или заради името Божие, но не смеят да припарят. Мисля, че това е единствената причина да съм все още тук. — Сниши глас и шепнешком додаде: — Те не са хора.

— Е, сигурно знаят някоя и друга магия, но…

— Не! — Момчето се вдигна на лакът, макар да му костваше огромно усилие. Настойчиво погледна Роланд и за яви: — Ти си мислиш, че са магьосници или вещици. Но те не са нито едното, нито другото. Изобщо не са хора!

— А какви са тогава?

— Де да ги знам какви са.

— Кой вятър те довя насам, Джон?

Джон Норман шепнешком разказа на Роланд какво му се бе случило. Той, брат му и четирима други младежи, ловки момчета с бързи коне, били наети да охраняват на дълъг път керван от седем фургона със стока — зърно, храна, сечива, пощенски пратки и четири годеници по поръчка — за затънтеното селище Техуас на триста километра западно от Елурия. Шестимата се редували да яздят най-отпред и най-отзад на дългата колана, а двамата братя се разделили в различни отряди, понеже заедно се биели като… е…