Стивън Кинг - Сестричките от Елурия

— Като братя — помогна му Роланд.

— Именно — с мъка се позасмя Джон Норман.

Джон яздел в крайния отряд, на около три километра зад последния фургон, когато мутантите нападнали Елурия из засада. Накрая попита:

— Колко фургона имаше в града?

— Само един. Преобърнат — отвърна Роланд.

— А трупове?

— Само един — на брат ти.

Джон Норман мрачно се ухили:

— Не са го взели заради медальона.

— Зелените ли?

— Не, сестричките. Мутантите не се страхуват ни от златото, ни от Господа. Но, виж, тия мръсници… — Взря се в мрака, който вече съвсем се бе сгъстил.

Роланд отново почувства слабост, но едва по-късно се досети, че сестричките слагат нещо в супата.

— А другите фургони, които не се преобърнаха? — попита.

— Мутантите са ги откарали заедно със стоката. Притрябвало им е на тях злато; на сестричките пък за какво им е стока. Сто на сто се хранят с нещо друго, не ща и да си помислям. Гнусна работа, ти казвам… като ония буболечки.

Джон и останалите от задния отряд препуснали в галоп към Елурия, но докато стигнат, битката била свършила. Градът бил осеян с трупове, но имало и много ранени. Поне две от годениците били още живи. Зелените подбрали оцелелите, които можели да ходят, и ги повели нанякъде. Джон Норман ясно си спомняше мутанта с бомбето и жената с червената жилетка.

Норман и останалите двама се хвърлили да се бият. Скоро видял, че другарят му е пронизан от стрела, но повече не помнел — някой го издебнал изотзад, халосал го с все сила и всичко потънало в мрак.

Роланд се зачуди дали нападателят е извикал: „Па-а!“, но не попита.

— Като се свестих, бях тук — завърши Норман. — Направи ми впечатление, че другите — повечето от тях — бяха покрити с проклетите гадини.

— Другите ли? — Роланд огледа празните легла. В сгъстяващия се мрак чаршафите проблесваха като бели островчета. — Колко бяха?

— Най-малко двайсет. Излекуваха се… гадините ги из лекуваха… и един по един взеха да изчезват. Заспиваш, а като се събудиш — погледаш, още едно празно легло. Един по един изчезнаха всичките, накрая останахме само аз и онзи човек. Норман го изгледа умислено и додаде: — А сега и ти.

— Норман… — На Роланд му се завиваше свят. — Аз…

— Да, знам какво ти е — достигна до него гласът на Норман сякаш от другия край на земята. — От супата е. Но човек трябва да яде. Ако е истински човек от плът и кръв. Тези не са. Дори сестра Джена не е. Може да е мила, но това не значи, че е истинска. — Гласът заглъхваше все по вече и повече. — Накрая и тя ще стане като тях. Помни ми думата.

— Не мога да помръдна — с неистово усилие отрони Роланд. Сякаш тикаше камъни.

— Да — ненадейно се засмя Норман. Този необичаен звук болезнено отекна в тъмнината, която постепенно обвиваше съзнанието му. — Слагат в супата не само приспивателно, ами и някакво упойващо вещество. Иначе защо, мислиш, съм тук? Отдавна нищо ми няма…

Гласът му звучеше така, сякаш се намира не на другия край на земята, а най-малко на луната.

— Мисля, че не ни е писано да видим отново слънцето.

„Грешиш, братко“ — искаше да отвърне Роланд и още нещо в този дух, но не успя. Отплава към обратната страна на луната и всичките му слова се продъниха в пропастта, която го очакваше там.

Но така и не се предаде всецяло на съня. Явно сестра Кокина не беше пресметнала правилно каква доза от веществото да постави в супата, а може би просто никога не бяха изпитвали отварите си на гърба на стрелец, пък и не знаеха с кого си имат работа.

С изключение на сестра Джена, разбира се — тя знаеше.

По едно време през нощта шепотът, кикотът и тихото подрънкване на камбанките го извадиха от мрачния унес, в който бе изпаднал; не спеше, не беше и в несвяст. Както винаги „докторчетата“ пееха — песента им не секваше нито за миг и Роланд вече почти не я забелязваше.

Отвори очи. Забеляза бледа, мъждукаща светлинка, която играеше в мрака. Кикотът и шепнещите гласове наближаваха. Роланд се опита да извърне глава, но не успя. Даде си кратка почивка и отново напрегна волята си, представяйки си, че концентрира цялата си мощ в синкава метална сфера. Този път успя . Извърна се съвсем мъничко, но достатъчно.

И петте бяха тук — Мери, Луиз, Тамра, Кокина, Микела. Крачеха по дългата пътека на потъналата в мрак лечебница и се кикотеха като хлапета, които замислят някоя лудория; носеха дълги вощеници в сребърни поставки, а звънчетата на челата им сладкогласно подрънкваха. Наредиха се около леглото на брадатия. Мъждивият светлик от свещите се сливаше и колебливо се издигаше над скупчените им глави към копринения таван като струйка дим, но още по средата на помещението угасваше.