Стивън Кинг - Сестричките от Елурия

Сестра Мери се наведе над постелята му и издутата и одежда го докосна по рамото. Излъчваше странна миризма, едновременно гнила и суха. Стрелеца не повърна единствено от безсилие.

— И махни това златно грозилище от себе си, като посъбереш малко сили — пусни го в нощното гърне под леглото. Където му е мястото. Чак оттук ме заболява главата и ме стяга гърлото.

— Щом толкова държиш, махни го сама — с огромно усилие отвърна Роланд. — Как бих могъл да ти попреча, мръснице?

Тя отново се намръщи като буреносен облак. Роланд предположи, че ако не я беше страх да припари толкова близо до медальона, щеше да го зашлеви за тези думи. Но явно не смееше да го докосва по-високо от кръста.

— Недей да бързаш толкова. Не е късно да заповядам да бичуват Джена. Може и да носи Тъмните камбанки, но аз пък съм Голямата сестра. Хубавичко си помисли.

Тръгна си. Сестра Луиз я последва, отправяйки на болния последен поглед през рамо — странна смесица от страх и похот.

„Трябва да се махна от тук… просто трябва“ — рече си Роланд.

Но вместо това отново се пренесе на онова тъмно място, което не беше точно сън. Като че ли все пак бе поспал известно време, дори сънува. Нечии пръсти галят дланта му, нечии устни целуват ухото му и шепнат:

„Виж под възглавницата си, Роланд… но не издавай пред никого, че съм била тук.“

След време Роланд отново отвори очи, едва ли не очаквайки да види красивото лице на Джена, надвесено над себе си. С черния кичур, изскочил изпод булото и като запетайка. Наоколо нямаше никого. Копринените драперии околовръст блестяха ослепително и макар да бе невъзможно да се разбере колко е часът, Роланд предположи, че е към обяд. Бяха изминали приблизително три часа, откакто погълна втората порция супа.

Джон Норман продължаваше да спи, от време на време носът му леко просвирваше.

Роланд понечи да вдигне ръка и да я пъхне под възглавницата. Тя отказа да се помръдне. Успя да размърда върховете на пръстите си, но това бе всичко. Зачака, мъчейки се да си възвърне търпението. Не беше лесно. Казаното от Норман не му излизаше от ума — след нападението оцелели двайсетина… най-малко. „Един по един изчезнаха всичките, накрая останахме само аз и онзи човек. А сега и ти.“

„Момичето не е идвало_ — обади се разумът му с тихия, изпълнен с тъга глас на Алан, един от старите му приятели, които отдавна не бяха сред живите. — Не би посмяло да дойде, особено като знае, че останалите го следят. Просто си сънувал.“_

Но надали е било само сън.

По някое време — примерно след час, съдейки по незабележимо изместващите се ярки ивици по тавана — Роланд опита повторно. Този път успя. Възглавницата беше пухкава и мека, старателно нагласена в плетеницата от ремъци, която придържаше врата му. Отначало не намери нищо, но като пъхна ръка по-надълбоко, напипа кораво снопче пръчици.

Поспря за миг да събере сили (всяко движение неимоверно много го затрудняваше, като да плуваше в лепило) и бръкна още по-навътре. Стори му се, че е изсъхнало букетче. Като че ли беше обвито с панделка.

Роланд се огледа, за да се увери, че все още е сам, а Норман продължава да спи, сетне измъкна находката си. Стискаше шест крехки зеленикави стъбълца папур с кафяви главици. Излъчваха странен аромат на хляб, който напомни на Стрелеца за детството му и за ранните набези до кухните на Голямата зала, когато двамата с Кътбърт все гледаха да изпросят от готвачите по някое лакомство. Папурите бяха вързани с широка бяла копринена кордела и миришеха на препечен хляб. Отдолу бе пъхнато късче плат. И то бе копринено, както всичко останало на това проклето място.

Роланд задиша учестено, по челото му избиха капки пот. Поне никои не идваше — и слава Богу. Извади парцалчето и го разгъна. Съдържаше следното изписано с въглен послание, което доста бе поизмъчило автора:

ВЗИМАЙ ПОМАЛКО ОТГЛАВИТЕ.

ПОЕДНА ХАПКА НАЧАЗ. НЕПРЕКАЛЯВАИ,

ГЪРЧОВЕ, СМЪРТ.

УТРЕ ПРЕС НОШТА. ПОРАНО НЕ МОЖЕ.

ВНИМАВАЙ!

И това бе всичко, но Роланд като че ли не се нуждаеше от по-нататъшни обяснения. Нито пък имаше избор — ако останеше тук, непременно щеше да умре. Достатъчно е да свалят медальона от врата му, а на сестра Мери не и липсва хитрост, неминуемо ще измисли нещо.

Веднага отхапа от едното стръкче. На вкус не се различаваше от препечения хляб, който изкрънкваха от кухните на двореца като деца, но като преглъщаше, му загорча, после стомахът му пламна. Почти веднага пулсът му се ускори. Мускулите му трепнаха, но не като след здрав, освежителен сън; отначало леко заиграха, сетне запулсираха по-силно, сякаш оплетени на възли под кожата му. Усещането бързо премина и пулсът му се нормализира, преди Норман да се събуди след около час по-късно, но вече знаеше защо Джена го предупреждаваше да взема само по една хапка на час — това чудо беше много силно.