Стивън Кинг - Сестричките от Елурия

Отново напъха снопчето под възглавницата си, като внимателно изтръска шушулките, попадали по чаршафа. Сетне размаза с палец няколкото с мъка изписани думи върху плата. Като привърши, върху парцалчето останаха само безсмислени саждени петна. Напъха и него под възглавницата.

Когато Норман се събуди, той набързо го разпита за родния му град Дилейн, известен още с шеговитите прозвища „Бърлогата на дракона“ и „Раят на лъжците“. Поверието гласеше, че оттам тръгвали всички небивалици. Момчето помоли Роланд, ако се измъкне, да занесе двата медальона на родителите им и да им разкаже какво се е случило с Джеймс и Джон, синове на Джес.

— Сам ще го направиш — отвърна той.

— Не. — Норман понечи да вдигне ръка, може би да се почеше по носа, но силите не му стигнаха дори за това. Дланта му се издигна на една педя от леглото и глухо тупна върху завивката. — Не ми се вярва. Жалко, че трябваше да се срещнем на това място, но… ми допадаш.

— И ти на мен, Джон Норман. Де да се бяхме запознали при други обстоятелства!

— Да. А не в компанията на нашите очарователни дами.

Скоро отново се унесе в сън. Роланд повече не размени и дума с него… но по-късно чу всичко. Да. Висеше над леглото си и се преструваше на заспал, докато Джон Норман надаваше предсмъртните си викове.

Сестра Микела му донесе супа за вечеря тъкмо когато треперенето в мускулите и сърцебиенето, предизвикани от втората хапка папур, бяха поутихнали. Тя се разтревожи, като видя пламналите му страни, но се принуди да се задоволи с уверенията му, че не гори от треска, тъй като не смееше сама да го докосне — медальонът я плашеше.

Към супата този път имаше питка. Кората беше твърда, а вътрешността — жилава, но въпреки това Роланд лакомо се нахвърли върху храната. Скръстила ръце на гърдите си, Микела го наблюдаваше със самодоволна усмивка и от време на време кимаше. Като той изгълта супата, тя внимателно пое паницата, стараейки се пръстите им да не се срещнат.

— Оздравяваш — рече. — Скоро ще ни напуснеш и ще ни остане само споменът за теб, Джим.

— Нима? — тихо попита той.

Тя само го изгледа, докосна устни с език, разкикоти се и избяга. Роланд затвори очи и се отпусна на възглавницата, слабостта отново пропълзя в жилите му. Замислените и очи… връхчето на езика й, който се подаде за миг между устните й. Беше виждал този поглед в очите на жени, които наглеждат печено пиле или овнешка-плешка, преценявайки кога ще бъде готово.

Умираше за сън, но с усилие на волята остана буден още час, сетне извади един папур изпод възглавницата си. След току-що погълната доза от упойващото вещество това му костваше огромно усилие — надали изобщо щеше да успее, ако предварително не бе отделил стръка от снопчето. Утре вечер, се казваше в писъмцето от Джена. Ако замисляше бягство, дори самата мисъл му се струваше абсурдна. В този миг бе готов да остане в това легло до края на света.

Отхапа от папура. Веднага почувства прилив на енергия, сърцето му заби учестено, но само след миг въздействието на чудодейното стръкче се изпари тъй неусетно, както се и появи, притъпено от по-силното лекарство на сестрите. Оставаше му единствено да се надява… и да спи.

Като се събуди, беше тъмно като в рог. Бързо откри, че може почти без усилие да движи ръцете и нозете си в плетеницата от ремъци. Отново измъкна папура изпод възглавницата си и предпазливо си отхапа. Джена му беше оставила шест стръка, от които привършваше вече втори.

Прибра го под възглавницата и веднага затрепери като мокро куче в леден порой. „Отхапах твърде много — рече си. — Дано не получа гърчове…“

Сърцето му запрепуска като влак-беглец. На всичкото отгоре тъкмо в този миг зърна пламъка на свещ на пътеката между леглата.

„Богове, защо сега? Ще видят как се треса и веднага ще разберат…“

Призовавайки цялата си воля и мощ, Роланд затвори очи и се съсредоточи върху задачата да овладее гърчещите се крайници. Поне да не висеше в това проклето цедило, което при най-малкото движение се разклащаше, сякаш самото то бе болно от треска!

Сестричките се приближиха. Светликът на свещите им припламваше като алено петно зад притворените му клепачи. Тази вечер не шепнеха и не се кикотеха. Едва когато се скупчиха над главата му, Роланд разбра, че не са сами — бяха довели някакво създание, което шумно поемаше през носа си лигава смесица от кислород и секрет.

Стрелецът стискаше очи — бе съумял да овладее неконтролируемите гърчове на ръцете и краката си, но мускулите му продължаваха да пулсират, сякаш стегнати на възли под кожата му. Ако човек се вгледаше внимателно, веднага щеше да забележи, че с тялото му става нещо нередно. Сърцето му препускаше като кон под ударите на камшик, нямаше как да не забележат…