Стивън Кинг - Сестричките от Елурия

— Не искаш ли да си вземеш паницата?

— Ако питаш мен, можеш да си я нахлупиш на главата като нощна шапчица. Или да си я завреш в задника. Като свърша с теб, глупако, ще проговориш не, ами ще проговориш, и аз ще ти заповядвам да млъкнеш, а ти ще продължаваш да говориш и сам ще ме молиш да говориш още!

С тази закана царствено напусна отделението, подхващайки дългите си поли да не се влачат по пода. Роланд беше чувал, че тя и подобните и не излизат преди залез слънце, но тази част от старото поверие явно не беше вярна. Друго едно нещо обаче явно беше самата истина — по празните легла пробягваше само размито безформено петно, но истинска сянка нямаше.

Този ден се стори на Роланд един от най-дългите в живота му. От време на време се унасяше, но не заспиваше дълбоко; папурът си казваше думата и той вече бе повярвал, че с помощта на Джена действително може да се измъкне оттук. Оставаха само револверите му… дано Джена му помогне и за това.

Часовете бавно се точеха, той ги запълваше със спомени за едно време — за Гилеад и приятелите си, за състезанието по отгатване на гатанки по време на панаира през Широкоземието, което за малко да спечели. Накрая друг си тръгна с гъската, но Роланд почти успя. Замисли се за майка си и баща си, за Ейбъл Вани, който цял живот се мъчи, но живя благородно, и за Елдред Джонас, който цял живот се мъчи, но извърши безчет злодеяния… докато един прекрасен пустинен ден Роланд го застреля на седлото му.

И както винаги мислите му се насочиха към Сюзан.

„Ако ме обичаш, Роланд, люби ме…“ — казваше тя… и той я послуша.

Послуша я.

И така минутите отминаваха. Приблизително на всеки час изваждаше папура изпод възглавницата си и отхапваше. Мускулите му вече не се гърчеха така неудържимо и сърцето му не биеше толкова силно. Роланд си го обясняваше с предположението, че веществото в тръстиките вече не се бори толкова ожесточено с лекарството на сестричките, защото взима надмощие.

Блестящите ивици на слънчевите лъчи, които прозираха през белия копринен таван, бавно се отместваха на запад и най-сетне сумракът, който сякаш винаги се плискаше на пода на отделението, започна да се надига над леглата като прилив. По западната стена на продълговатото помещение разцъфнаха розово-оранжевите отблясъци на залеза.

Вечерята му донесе сестра Тамра — супа и пак питка. Сетне постави до ръката му пустинна лилия. Направи го с усмивка. Страните и бяха разцъфнали като божури. Днес всичките сестрички бяха румени и засмени, като пиявици, които са смукали кръв до пръсване.

— От обожателката ти, Джими. Толкова е трогателна! Тази лилия означава: „Не забравяй обещанието ми“. Какво ти е обещала, а, Джими, брат на Джони?

— Да се срещнем отново и да поговорим.

Тамра избухна в такъв силен смях, че камбанките, обточващи булото й, задрънчаха. Сплете длани и едва не затанцува в съвършен екстаз:

— Сладка като мед! О, да! — Тя погледна Роланд. — Какво тъжно обещание, ще остане неизпълнено. Няма да я видиш никога повече, хубавецо. — Взе паницата. — Голямата сестра така реши. — Изправи се; усмивката не слизаше от устните й. — Защо не махнеш този отвратителен сигул от себе си?

— Не мисля.

— Брат ти вече го свали — виждаш ли! — Роланд проследи вдигнатия и показалец и забеляза златния медальон в другия край на пътеката, където беше паднал, когато Ралф го захвърли.

Сестра Тамра го изгледа с усмивка.

— Реши, че медальонът го разболява, и го свали. Ще постъпиш мъдро, ако го махнеш и ти.

— Не мисля — повтори Роланд.

— Е — примирено въздъхна тя и го остави сам сред празните легла, чиито бели завивки блестяха сред сгъстяващи те се сенки.

Клепките му започнаха да се притварят, но Роланд се насили да остане буден, докато пламтящите багри, които сякаш кървяха през западната стена на лечебницата, изгаснаха и се превърнаха в пепел.

Сетне отново си отхапа от папура и почувства в тялото си прилив на сили — истински сили, не някакви си жалки гърчове и сърцебиене. Вгледа се в захвърления медальон, който проблясваше в последните отблясъци на деня и даде безмълвно обещание пред Норман: ще даде двата медальона на роднините му, ако ка го срещне с тях по пътя.

За пръв път през този ден му олекна на сърцето и се унесе в дрямка. Като се събуди, съвсем се беше смрачило. Докторчетата пееха необикновено пронизително. Извади един папур изпод възглавницата си и тъкмо да го пъхне в устата си, един леден глас го сряза: