Стивън Кинг - Сестричките от Елурия

На излизане се обърна назад — на пода, където допреди малко стоеше сестра Кокина, бе останала само една гърчеща се черна гърбица. При вида и Роланд бе осенен от изключително неприятна мисъл.

— Забравих медальона на Джон Норман. — В душата му като ураган се изви мъчително терзание, почти равняващо се на мъката по починал близък.

Джена бръкна в джоба на джинсите си и извади златното украшение. То проблесна на лунната светлина.

— Аз го прибрах.

Не знаеше кое го изпълни с по-голяма радост — самият медальон или фактът, че лежи в дланта й. Това означаваше, че не е като останалите.

Сякаш да разсее това впечатление, преди да му е повярвал напълно, тя го подкани:

— Вземи го, Роланд… не мога да го държа повече.

Докато го поемаше, забеляза непогрешимите отпечатъци от изгорено по пръстите й.

Хвана дланта и й целуна поред всички белези.

— Благодаря ти, саи. — Беше готова да се разплаче. — Благодаря ти, скъпи. За тези прекрасни целувки си струва човек да изтърпи какво ли не. А сега…

Погледът и се насочи нанякъде и Роланд го проследи, По каменистата пътека насреща им се приближаваха няколко светлинки, които неспокойно мърдаха нагоре-надолу.

Отвъд се виждаше сградата, където живееха сестричките — не метох, а разрушена хасиенда, на вид поне отпреди хиляда години. Светлинките бяха три; като наближиха още малко, Роланд забеляза че и сестрите са само три. Мери не беше с тях.

Приготви револверите за стрелба.

— Оооо, той бил стрелец! — Луиз.

— Страховит човек! — Микела.

— Намерил е и любимата, и револверите си! — Тамра.

— Продажната си уличница! — Луиз.

Злобен смях. Но не се страхуваха… във всеки случай не и от неговите револвери.

— Прибери ги — нареди Джена и докато извърне поглед, вече бяха в кобурите.

Междувременно другите се бяха доближили.

— Ооо, я вижте, тя плаче! — Тамра.

— Захвърлила е бялата дреха! — Микела. — Сигурно плаче за нарушения обет.

— Защо ридаеш, сестро? — Луиз.

— Той целуна изгорените ми пръсти — каза Джена. — Никой никога не ме е целувал. Така ми се доплака.

— Ооооо! — Колко трог а-а телно!

— Още малко ще напъха и малкото си нещо в нея! Още по-трогаателно!

Джена слушаше подигравките им без капка гняв. Като млъкнаха, заяви:

— Тръгвам с него. Дръпнете се.

Те я зяпнаха потресени, престореният им смях замря на устните им.

— Не! — прошепна Луиз. — Да не си полудяла? Знаеш какво ще се случи!

— Не зная, нито пък ти знаеш. Но ми е все едно.

Поизвърна се и протегна ръка към входа на овехтялата болнична шатра. На лунната светлина изглеждаше маслиненосивкава, а над входа беше изрисуван избелял червен кръст. Роланд се питаше колко ли градове са обиколили сестричките с тази шатра, отвън съвсем малка и проста, а отвътре — просторна и величествена, вечно потънала в сумрак. Колко ли градове са обиколили и колко ли години са изминали оттогава.

През отвора като лъскав черен език изпъплиха докторчетата. Вече не пееха. Мълчанието им бе зловещо.

— Отдръпнете се, или ще ги изпратя върху вас.

— Да не си посмяла! — с ужасен шепот възкликна сестра Микела.

— О! Вече ги изпратих на сестра Кокина. Тя стана част от лека им.

Трите така зяпнаха, сякаш леден вятър се изви в изсъхнала гора. Не че толкова се бяха загрижили за собствената си безценна кожа. Стореното от Джена далеч надминаваше всичките им представи.

— Бъди проклета тогава! — каза сестра Тамра.

— Кой говори за проклятие! Сторете път.

Те се отдръпнаха. Докато двамата бегълци ги подминаваха, уплашено се отдръпнаха от Роланд… но Джена като че ли ги плашеше повече.

— Проклета ли? — въпросително повтори той, като за обиколиха хасиендата и излязоха на пътеката. Целуващата луна къпеше в блясък полусрутената купчина камъни. Бледите и лъчи осветяваха малка черна дупка в склона. Сигурно това бе така нареченият Дом за размисъл. — Какво искаха да кажат с това „бъди проклета“?

— Няма значение. Вече няма от какво да се страхуваме, остана само сестра Мери. Никак не ми харесва това, че още не сме я срещнали.

Тя понечи да ускори ход, но Роланд я сграбчи за ръката и я извърна към себе си. Песента на докторчетата отново отекваше едва доловимо в мрака — напускаха метоха на сестричките и Елурия, ако чувството му за ориентация още работеше. По-точно останките от Елурия.

— Кажи ми какво искаха да кажат.

— Може би нищо. Не ме питай, Роланд… каква полза? Вече е късно, мостът е запален. Не мога да се върна дори да искам. — Тя сведе поглед, прехапа устни, а когато след малко изправи глава, Роланд отново видя в очите и сълзи.