Стивън Кинг - Сестричките от Елурия

Над главите им проехтя кучешки лай. Отначало се извиси, сетне се накъса в яростна канонада от злобни пролайвания. Мери се обърна наляво и миг преди ръмжащото кълбо да се отдели от камъка, върху който клечеше, Роланд ясно прочете безкрайното смайване, изписано на лицето й.

Животното се метна върху нея — тъмен силует на фона на звездното небе, който завършваше със странни израстъци, подобни на крива тояга. Още преди да се стовари върху й, впивайки зъби в гърлото й, Роланд вече знаеше какво е това.

Сестра Мери политна по гръб и нададе писък, който отекна в съзнанието на Роланд като властния зов на Тъмните камбанки. Той се изправи на крака доста запъхтян. Създанието, което изскочи от сенките, се беше вкопчило в жената, сграбчило главата и между предните си лапи, задните здраво стъпили върху мъртвешкия саван на гърдите и — там, където беше извезана розата.

Роланд сграбчи Джена, която се взираше в падналата сестра, окаменяла от почуда.

— Хайде! — подкани я. — Преди да му хрумне да се нахвърли върху теб!

Кучето не обърна никакво внимание на Роланд, който хукна покрай него, влачейки Джена за ръка. Вече почти бе откъснало главата на сестра Мери.

Плътта и започна да се променя — най-вероятно да гние — но каквито и промени да настъпиха, Роланд не желаеше да гледа. Не искаше и Джена да гледа.

Почти тичешком изкачиха на хълма и едва когато се добраха до върха, спряха за миг да си поемат дъх, окъпани в лунната светлина, свели глави и хванати за ръце, дишайки остро и хрипливо.

Кучешкият лай вече почти бе утихнал, но все още се чуваше едва доловимо, когато сестра Джена надигна глава и попита:

— Какво беше това? Ти знаеше… беше изписано на лицето ти. Как така я нападна? Всяка от нас притежава власт над животните, но нейната е… беше… най-голяма.

— Не и над това животно — отвърна Роланд и кой знае защо се сети за нещастното момче от съседното легло. Норман не знаеше защо медальоните плашат сестрите и ги държат настрана — дали заради златото, или заради името Божие. Вече знаеше отговора: — Беше куче. Най-обикновено улично куче. Видях го на площада, преди зелените да ме нападнат и да ме дадат на сестричките. Предполагам, че останалите животни, които са можели да избягат, отдавна са офейкали, но не и това. То няма защо да се страхува от сестричките от Елурия и го е знаело. Носи на гърдите си знака на онзи човек Исус. Такава му е шарката на козината — черен кръст в бяло петно. Въпрос на случайност — така се е родило, предполагам. Във всеки случай видя и сметката. Знаех, че се спотайва наоколо. На два-три пъти го чух да лае.

— Защо? — прошепна Джена. — Защо е дошло? Защо въобще е останало тук? И защо се нахвърли отгоре й?

Роланд от Гилеад отговори, както бе отговарял винаги досега и както възнамеряваше да продължи да отговаря и занапред на подобни безсмислени, озадачаващи въпроси:

— Ка. Хайде. Трябва да се отдалечим оттук колкото се може повече, преди да потърсим къде да се скрием за през деня.

Успяха да изминат едва петнайсет километра… може би дори по-малко, размишляваше Роланд, като се отпуснаха уморено на гъсто обрасла с градински чай полянка в подножието на огромна скала. Бавеха се заради него или по-скоро заради действието на супата, което още не беше преминало напълно. Като усети, че не може да измине и крачка повече без чужда помощ, я помоли за стръкче папур. Тя му отказа с обяснението, че в съчетание с активното натоварване лечебното вещество може да доведе до разрив на сърцето.

— Пък и — продължи, докато се приготвяха за сън на брега на поточето, което бяха намерили — няма кой да ни гони. Сестричките знаят кога да си тръгнат. Може би за това са оцелели толкова дълго. Сме оцелели. В някои отношения сме много силни, но притежаваме безброй слабости. Сестра Мери го беше забравила. Мисля, че нейната арогантност изигра не по-малка роля за гибелта и от кучето с кръста.

На върха на хълма Джена бе скрила не само ботушите и дрехите му, но и двете кожени дисаги. Като взе да се извинява, че не могла да домъкне и одеялото, и по-голямата чанта (опитала се, но била много тежка), Роланд докосна устните и да мълчи. И онова, което бе направила, му се струваше истинско чудо. Освен това (не го изрече гласно, но тя и без друго сигурно го знаеше), единствено револверите имаха значение. Револверите, принадлежали на баща му, преди това на неговия баща, още по-преди това на неговия баща и така до дните на Артур от Илд, когато вълшебства и дракони населявали земята.