Стивън Кинг - Сестричките от Елурия

— Ще се справиш ли? — попита я, когато вече се бяха изтегнали на тревата и се готвеха за сън. Луната беше залязла, но до пукването на зората оставаха поне три часа. Отвсякъде ги обгръщаше сладката миризма на градинския чай. Тя му се стори някак пурпурна… и завинаги остана в съзнанието му такава. Вече чувстваше как се сплита под тялото му във вълшебен килим, който скоро ще го понесе към страната на сънищата. Никога не се бе чувствал по-изморен.

— Не зная, Роланд.

Но сигурно още тогава е знаела. Първия път майка и я беше накарала да се върне, но майка и вече я нямаше. А и беше споделяла трапезата на сестричките, беше взела тяхното причастие. Ка е колело, но ка е и мрежа, от която никой не е успял да се измъкне.

Но тогава беше твърде уморен да размишлява над подобни неща… а и каква полза от подобни размишления? Както каза тя, мостовете са запалени. Роланд подозираше, че дори да се завърнат в долината, няма да намерят нищо друго освен пещерата, която сестричките наричаха Дом за размисъл. Оцелелите сестри сигурно са събрали шатрата на лошите сънищата и са заминали другаде, отлетели са с лекия нощен ветрец като звън от камбанки и мелодичното жужене на насекоми.

Роланд я погледна, вдигна ръка (която вече натежаваше) и докосна къдрицата, която отново беше паднала на челото й.

Джена се засмя свенливо.

— Все се изплъзва. Много е непокорна. Като господарката си.

Понечи да я прибере, но Роланд спря ръката й.

— Толкова е красива. Черна като нощта и красива като вечността.

Изправи се — коства му голямо усилие, умората го обгръщаше като нежни длани. Целуна къдрицата. Джена затвори очи и въздъхна. Роланд почувства как потръпна. Челото и беше много студено, а тъмната къдрица бе мека като коприна.

— Свали си булото както преди — рече.

Тя го бутна назад. За миг остана неподвижен, съзерцавайки красотата й. Джена го гледаше тъжно, без да откъсва поглед от него. Роланд прокара длани през меките тежки къдрици (приличаха на дъжд, дъжд, който тежи), сетне я хвана за раменете и я целуна по страните. Сетне се отдръпна.

— Ще ме целунеш ли както мъж целува жена, Роланд? По устата?

— Да.

И както бе пожелал, докато лежеше в копринената шатра на лечебницата, целуна устните й. Тя отвърна на целувката с несръчна страст като човек, който не се е целувал никога освен насън. Мина му през ум да се люби с нея — не е бил с жена от много, много отдавна, а тя беше красива — но заспа, докато я целуваше.

Сънува кучето с кръста, което лае насред огромно поле, Той тръгва след него, за да разбере какво го тревожи, и скоро узнава. В другия край на равнината се извисява Тъмната кула — тъмносивият и силует изпъква на фона на мътния оранжев диск на залязващото слънце, обточен с безкрайна редица зловещи прозорци, които се извиват спираловидно нагоре. Като я видя, кучето застина на място и взе да лае.

Екна камбанен звън, остър и пронизителен като гибел. Роланд познаваше този звън — това бяха Тъмните камбанки, но ечаха ясно, сякаш бяха изковани от чисто сребро. Като по даден знак тъмните прозорци на кулата пламнаха в кървавочервени отблясъци — цветът на отровени рози. В нощта се надигна писък на неизказана болка.

Сънят отлетя, но писъкът остана да звучи, като постепенно изтъня и премина в мъчителен стон. Тази част беше истинска — истинска като самата кула, заплашително възправена на самия ръб на Крайния свят. Роланд се събуди в ясната зора и сред мекия пурпурен аромат на градинския чай. Още преди да се събуди съвсем, вече бе скочил на крака и стискаше револверите, готов за стрелба.

Джена я нямаше. Празните и ботуши стояха до раницата му. Малко по-нагоре джинсите и лежаха на тревата като стара змийска кожа. Над тях беше просната карираната риза. Роланд с почуда установи, че все още е затъкната в панталоните. Над дрехите върху ронливата пръст лежеше и булото, обточено със звънчета. За миг се обърка и помисли, че звънят, тъй като не разпозна веднага звука, който проеча.

Не бяха камбанките, а буболечките. Докторчетата. Пееха в тревата, напомняйки щурчета, но песента им бе далеч по-омайна.

— Джена?

Отговор не последва… освен жуженето. Което ненадейно спря.

— Джена?

Нищо. Само вой на вятъра и мирис на чая.

Без да се замисля какво прави (както и актьорските умения, мисленето далеч не беше най-голямата му сила), Роланд се наведе, вдигна булото и го разклати. Тъмните камбанки дръннаха.

Отначало не последва нищо. Сетне от чая изпълзяха хиляди малки черни създания, които се скупчиха на голата пръст. Роланд си спомни батальона, който се изсипа върху леглото на джелепина, и отстъпи назад. Сетне застина на място. Буболечките също не се приближиха повече.