Лейни Тейлър - Дни на кръв и звездна светлина

– Не исках това да кажа.

– Знам. – Толкова беше просто. Той знаеше. При Хазаел нямаше никаква преструвка. – Ако си мислех друго, сега нямаше да стоя тук. – Дръжката на алебардата беше наклонена над тялото на Акива. Хазаел я сграбчи, изтръгна острието от земята и я изправи до тях.

Акива седна и подхвана:

– Виж, тогава на моста... – каза, но не знаеше как да продължи. Как точно трябва да се извини за извършеното предателство?

Хазаел не го остави дълго да търси нужните думи. Като го гледаше право в очите, той каза с ленивия си глас:

– На моста ти защитаваше момичето. – После сви рамене. – Искаш ли да ти кажа нещо? Голям товар ми падна, че най-накрая разбрах какво става с теб. – Говореше за времето отпреди осемнайсет години, когато Акива се изгуби за близо месец и се върна коренно променен. – Навремето често си говорехме за това. – Той посочи към Лираз. Тя подреждаше оръжията върху стойката и не поглеждаше към тях или се преструваше, че не им обръща внимание. – Отначало си блъскахме главите, но отдавна престанахме. Ти просто си такъв, какъвто си, и аз не мога да кажа дали ми харесваш повече отпреди, но си оставаш мой брат. Нали така, Лир?

Сестра им не отговори, но когато Хазаел хвърли алебардата към нея, тя я улови с твърда ръка.

Хазаел протегна длан на Акива.

"Това ли е всичко?", почуди се Акива. Целият се усещаше схванат и изтерзан, а когато брат му го изправи на крака, нова болка прониза рамото му, но въпреки това се чувстваше леко.

– Трябваше да ни кажеш за нея – продължи Хазаел. – Още преди години.

– И аз го исках.

– Знам.

Акива тръсна глава; даже би се усмихнал, ако не беше другото.

– Май ти всичко знаеш, така ли?

– Теб те знам. – Хазаел също не се усмихваше. – И знам, че пак нещо се е случило. Този път обаче ще ни кажеш какво.

– Никакви тайни повече. – Това дойде откъм Лираз, която продължаваше да стои на разстояние, печална и свирепа.

– Не очаквахме да се върнеш – продължи Хазаел. – Последния път, когато се видяхме, ти беше... обсебен.

Колкото мъгляво и уклончиво се изразяваше той, толкова директна беше Лираз.

– Къде е момичето? – попита тя.

Акива още не го беше произнасял гласно. Ако им кажеше, това вече ще се превърне в истина. Думата заседна в гърлото му, но той се насили да я произнесе.

– Мъртва – каза. – Тя е мъртва.

От:Зузана < rabidfairy@shakestinyfist.net>

Относно:Здраве-е-е-ей

До:Кару < bluekarou@hitherandthithergirl.com>

ЗДРАВЕЙ. Здравей здравей здравей здравей здравей здравей.

Здравей?

Мамка му, ето че пак оплесках нещата! Сега здравей звучи напълно абстрактно и откачено. Прилича на някаква извънземна руна [2] Руни са древна азбука, използвана от германските народи, най-вече в Скандинавия и на Британските острови. – Б.пр. ; нещо, което астронавт може да открие, издълбано върху лунен камък и да се провикне: "Непозната лунна дума! Трябва непременно да я отнеса на Земята като подарък за глухия ми син!". После от нея, естествено, ще се излюпят летящи космически пирани и ще затрият човечеството за има-няма три дни, но НЯКАК астронавтът ще бъде пощаден само за да го видим във финалния кадър как хлипа, паднал на колене сред руините на цивилизацията, и как извисява глас към небесата: "Това беше просто едно здраве-е-е-ей!".

А! Хм. Сега всичко пак си дойде на мястото. Повече никакви извънземни поразии. Астронавте, просто те предпазвам да не унищожиш Земята.

ТИ СИ ДОБРЕ ДОШЪЛ.

Поука: Не носете подаръци от някакви странни места. (Забрави това. Ама наистина.)

Освен това: Отговори, за да потвърдиш, че си все още сред живите, или ще ти дам да разбереш.

Зузе

Оставало само едно място освен Лораменди, каза Акива на Хазаел и Лираз, където според него можела да отиде Кару. Той обаче не очаквал наистина да я открие там; успял да си внуши, че тя някак е избягала през портала обратно към предишния си живот – рисуването, приятелите, кафенето с масите ковчези – и е напуснала завинаги този опустошен свят. Е, почти бил успял да убеди сам себе си в това, но нещо продължавало да го тегли на север.

"Мислех си, че ще те открия – беше ѝ казал само преди няколко дни, минути преди да счупят ядеца, – където и да си се скрила."

Но тогава нямаше предвид...

Не и това.

В Аделфийските планини, увенчаните с лед върхове, които от векове служат като бастион между Империята и Свободните владения, се намираха Киринските пещери.