Лейни Тейлър - Дни на кръв и звездна светлина

Замина за ОТВЪДНИЯ СВЯТ. Винаги съм знаела каква си откачалка, но не предполагах, че ще се стигне чак дотук. Къде си и какви ги вършиш? Представа нямаш как ме съсипва всичко това. На какво прилича?! С кого си сега? (Акива? Или пък с някой грозник?) И което е най-важното – там имат ли шоколад? Допускам, че нямат безжични комуникации и не е толкова лесно да се върнеш да ме навестиш, на което се и надявам, защото, ако разбера, че си все същата въртиопашка и още не си дошла да ме видиш, ще стане страшно. Тогава може да се стигне и до онова нещо, нали се сещаш – когато на хората им се навлажняват очите и те оглупяват. Как му се викаше – рев?

Или пък НЕ. Може вместо това здравата да те НАЛОЖА С ЮМРУЦИ и да се надявам, че няма да ми отвърнеш, защото съм скъпото ти миньонче. То ще е все едно да налагаш дете.

(Или пък язовец.)

Както и да е. Тук всичко е наред. Бомбардирах Каз с парфюм и това го показаха по телевизията. Публикувам твоите рисунки, подписани с моето име, и преотстъпих апартамента ти на едни пирати. Смрадливи пирати. Присъединих се към ангелския култ и се кефя на ежедневните молитви, освен това ТРЕНИРАМ, за да мога да вляза в апокалиптичния си тоалет, който нося непрекъснато с мен, ПРОСТО ЗА ВСЕКИ СЛУЧАЙ.

Я да видим какво още (подръпване на долната устна).

По очевидни причини тълпата е по-ужасна отвсякога. Мизантропията ми вече мина всякакви граници. Омразата се излъчва от мен, както рисуват топлинните вълни в комиксите. Кукленото шоу докарва добри пари, но вече взе да ми писва, да не говорим, че с тия балетни пантофки се чувствам като при свършека на света – който, ако тия от ангелския култ са прави, наистина скоро ще дойде.

(Уха!)

Мик е страхотен. Аз бях малко поразстроена (хм) и знаеш ли какво направи, за да ме разведри? Бях му разказала оная случка от детството, когато изкупих всички билети от томболата, за да спечеля тортата, защото наистина, ама наистина исках сам-самичка да изям цяла торта. Само дето не я спечелих и чак по-късно открих, че всъщност мога да си купя торта. Все още имам останали билети от онази томбола, а това беше най-лошият ден в живота ми. Е, Мик организира томбола само за мен с ЦЕЛИ ШЕСТ ТОРТИ. А когато ги спечелих ВСИЧКИТЕ, двамата отидохме в парка и се хранихме един друг в устата с торта близо пет часа. Това беше най-хубавият ден в живота ми!

И ще остане така до деня, когато се върнеш.

Обичам те, дано си добре и си щастлива и където и да се намираш, някой (Акива?) също да организира томболи само за теб или каквото там правят ангелите момчета за своите ангели момичета.

целувка/ритник

Зузе

– Я гледай! На това му се казва изненада.

Това беше Хазаел. Лираз стоеше до него. Акива ги чакаше. Беше станало много късно и той се намираше на учебната арена зад казармите при нос Армазин, бивш гарнизон на химерите, където след края на войната беше разквартируван техният полк. Тъкмо изпълняваше ритуална ката, но свали мечовете и се обърна с лице към двамата, очаквайки следващото им действие.

Завръщането му мина гладко. Стражите го поздравяваха с обичайното ококорено благоговение – за тях той си беше Бич за зверовете, Принца на копелетата, герой и това оставаше непроменено – явно Хазаел и Лираз не бяха докладвали на командира за него или пък новината още не беше стигнала до всички. Можеше да бъде по-предпазлив и да не се появява, без да е сигурен какво го чака, но всичко му беше като в мъгла.

След онова, което откри в Киринските пещери.

– Трябва ли да се чувствам засегната, че не се опита да ни намери? – обърна се Лираз към Хазаел. Стоеше облегната на стената с кръстосани ръце.

– Чувства? – погледна я с присвити очи Хазаел. – У теб?!

– Аз също имам някакви чувства – отвърна тя. – Просто не са безполезни като угризението. – Впи очи в Акива. – Или любовта.

Любов.

Всичко онова, което беше пречупено в душата на Акива, се възстанови и си дойде на мястото.

Твърде късно. Той беше много закъснял.

– Да не казваш, че не ме обичаш? – обърна се Хазаел към Лираз. – Защото аз те обичам. Поне така мисля. – Той замълча, обмисляйки казаното. – О! Както и да е. Това е страх.

– Аз и това не чувствам – отвърна Лираз.

Акива не знаеше дали е точно така; усъмни се, но сигурно Лираз наистина се страхуваше най-малко от всички останали или поне по-добре го прикриваше. Тя беше свирепа още като дете и първа стъпваше на арената, независимо кой е противникът ѝ. Познаваше ги двамата с Хазаел от толкова време, отколкото познаваше и самия себе си. Родени в един и същи месец в императорския харем, тримата заедно бяха дадени при извънбрачните – легионът с копелета на Йорам, плод на среднощните му похождения и отгледани с цел да се превърнат в оръжия на неговата власт. Тримата наистина станаха вярно оръжие и се биеха рамо до рамо в безконечни битки, докато един ден животът на Акива се промени, а техният си остана същият.