Лейни Тейлър - Дни на кръв и звездна светлина

Хазаел държеше огромния си меч с две ръце и макар на ударите му да липсваше пъргавината и бързината на Акива, те притежаваха страховита мощ.

Лираз, чийто меч все още висеше в ножницата на кръста, сигурно беше предпочела алебардата заради кръвожадната наслада от нейната тежест. Въпреки че беше крехка и пъхтеше тежко при всяко движение, тя удряше с двуостра брадва, чиято дръжка беше близо два метра, а острието – колкото половината ръка на Акива.

Не му оставаше друго, освен да се вдигне във въздуха, да опре крака в оръжейната кула и да отвърне с удар, за да си разчисти място. Но там го посрещна Хазаел. Неговият удар, който успя да отбие, го разтърси до кости и го стовари обратно на земята. Той се приземи свит на две и беше пресрещнат от алебардата. Метна се настрани, когато тя се стовари отгоре и едва избегна буцата пръст, отхвръкнала изпод острието. Трябваше рязко да се извърне, за да отклони меча на Хазаел и този път го направи точно навреме, обръщайки се и парирайки едновременно. Това уби силата на удара – неговото собствено острие я пое и тя се разпиля във въздуха.

Така продължи и след това.

И още дълго.

Светът сякаш се преобърна с главата надолу в тази вихрушка от нитилъм , а Акива се превърна в същество, обитаващо тясно пространство, оградено от остриета и водено единствено от инстинктите си.

Ударите следваха един подир друг, а той ги парираше и отбягваше, но не нападаше; нямаше нито място, нито време за това. Брат му и сестра му си го прехвърляха като топка един на друг и срещу него постоянно връхлиташе някое острие. Щом се случеше да види пролука, която само за части от секундата, подобно на открехната врата в разгара на яростната битка оголваше гърлото на Хазаел или предоставяше случай да осакати Лираз, той я пропускаше.

Каквото и да направеха, той никога не би ги наранил.

Хазаел гърлено изръмжа и със силата на бик кентавър му нанесе удар, който попадна върху десния меч на Акива и го изтръгна с въртеливо движение от хватката му. Неговата мощ проряза с алена болка старата рана в рамото и той отскочи назад, но не достатъчно бързо, че да избегне Лираз, която пристъпи приведена с алебардата и го повали. Той падна по гръб с разперени криле. И вторият му меч последва първия, а Лираз се надвеси над него, вдигнала алебардата за последен, смъртоносен удар.

Тя обаче го задържа. Само за част от секундата, подобна на вечност сред хаоса на нитилъм, но и това стигаше на Акива да си помисли, че тя наистина ще нанесе удара, а веднага след това – че няма да го направи. Тогава... тя вдигна алебардата. Това изцеди въздуха от дробовете ѝ и вече нямаше връщане назад – дръжката бе твърде дълга; тя не можеше да спре полета на острието, дори да искаше.

Акива затвори очи.

Чу го, почувства го: свистенето във въздуха, разтърсващото стълкновение. Неговата мощ, но... не и болката. Мигът отмина и той отвори очи. Острието на алебардата стоеше забито в пръста до бузата му, а Лираз вече се отдалечаваше.

Той остана да лежи, загледан в звездите и все още дишащ. И докато въздухът минаваше навън и навътре през него, отгоре му се стовари с цялата си тежест мисълта, че е жив.

Не беше някаква незначителна почуда или моментна благодарност, че е отървал брадвата в лицето. Е, имаше го и това, естествено, но иначе беше нещо много по-голямо, по-тежко – съзнанието (и бремето), че за разлика от мнозина, чиято смърт причини, той беше жив и че животът не е нещо крайно. "Не съм мъртъв, следователно съм жив" – това е състояние по средата, предопределено за действие, за усилия. И докато в него все още имаше живот, който толкова малко заслужаваше, той щеше да го използва, да го владее и да направи всичко по силите си заради него, макар че това не беше и никога нямаше да бъде достатъчно.

Даже Кару никога да не научи.

Хазаел се надвеси над него. Челото му беше осеяно с капчици пот. Лицето му пламтеше, но изражението си оставаше все така меко.

– Май ти е удобно тук долу, а?

– Мога ей сега да заспя – отвърна Акива и усети, че това е самата истина.

– Сигурно си спомняш, че за тая работа имаш легло.

– Така ли? – Акива помълча. – Още ли?

– Щом си се родил копеле, винаги си оставаш такъв – отвърна Хазаел, с което искаше да каже, че няма как да избягаш от извънбрачните. Императорът ги отглеждаше с определена цел; те оставаха на служба чак до смъртта си. Но дори да е така, това не означава, че брат му и сестра му трябва да му простят. Акива погледна бегло към Лираз. Хазаел проследи неговия поглед. – Воин изтребител. Наистина ли го мислиш? – каза. После поклати глава и по неговия си обичай да изрича обиди без капчица злост, добави: – Идиот.