Лейни Тейлър - Дни на кръв и звездна светлина

Който и да беше той, бе много, много умел в тази работа.

– Ей, Зузе!

– Ммм? – Зузана седеше на пода пред опряно до стола огледало и рисуваше розови точки по бузите си, затова мина известно време, преди да вдигне очи. Когато погледна, видя Мик да я наблюдава с оная лека бръчица на загриженост, която от време на време се появяваше между веждите му. Прелестна бръчица. – Какво има? – попита тя.

Той върна поглед върху екрана на телевизора пред себе си. Намираха се в апартамента, който той споделяше с още двама музиканти; в апартамента на Кару, където живееше през повечето време Зузана – медийният цирк най-накрая беше поутихнал – нямаше телевизор, а двамата обикновено нощуваха там. Мик ядеше мюсли от една купа и преглеждаше новините, докато Зузана се приготви за представлението си за деня.

Макар то да им беше донесло цяла торба пари, Зузана все повече се изнервяше от цялата тази работа. Проблемът с куклените представления е, че трябва да ги повтаряш отново и отново, а това изисква качества, каквито тя не притежаваше. Лесно се отегчаваше. Не и от Мик обаче.

– Какво толкова има в теб? – беше го попитала наскоро. – Аз никога не съм харесвала хората, освен в минимални дози, но никога не ми омръзва да бъда с теб.

– Дължи се на моята свръхсила – отвърна той. – Изключително мощна да-си-с-мен-овост.

Той пак откъсна поглед от телевизора и бръчката на загриженост стана още по-дълбока.

– Кару колекционираше зъби, нали?

– Хм, ами да – отвърна разсеяно Зузана. Точно в този момент си търсеше изкуствените мигли. – Събираше ги за Бримстоун.

– Какви зъби точно?

– Всякакви. Защо?

– Аха.

Аха? Мик пак се втренчи в екрана, а Зузана внезапно застана нащрек.

– Защо? – попита тя отново и се надигна от пода.

Посягайки към дистанционното, за да включи звука, Мик каза:

– Трябва да видиш това.

– Знаели са, че идваме.

Осмина серафими стояха насред празното село. Навсякъде около тях имаше следи от трескаво изселване: зеещи врати, димящи комини, разпиляно зърно от чувал, изпаднал от някоя каруца. Ангелът Бетена се улови, че пак поглежда към люлката, захвърлена край отвора в зида. Цялата беше резбована и полирана, толкова гладка, че сякаш виждаше пръстите, излъскали краищата ѝ от люлеене поколения наред. "И приспивните напеви", помисли си тя, сякаш тях също можеше да ги види. Тогава, само за част от секундата, усети агонията на звероподобната майка, която точно на това място си беше дала сметка, че люлката е твърде тежка, за да я вземат с тях при бягството.

– Естествено, че са знаели – обади се друг от воините. – Нали за тях идваме. – Каза го така, сякаш е върховна справедливост; сякаш крайчетата на думите му ще уловят слънчевата светлина и ще заблестят.

Бетена му хвърли уморен, много уморен поглед. Откъде беше успял да набере тая ярост? Войната е друго нещо, но това... Тия химери бяха обикновени създания, които отглеждат храна и се прехранват с нея, люлеят децата си в полирани люлки и най-вероятно не са пролели и капка кръв през целия си живот. Нямаха нищо общо с воините ревенанти, с които ангелите се сражаваха открай време – през цялата си история – ония покрити с белези брутални чудовища, които с един удар можеха да ги разполовят, да ги зашеметят със силата на татуираните върху дланите им дяволски очи, да разкъсат гърлата им със зъбите си. Това тук беше различно. Войната така и не беше стигнала по тези места; Войнолюбеца я задържа само по границите на владенията. През повечето време тези пръснати селца на земеделци не са имали дори стражари, а когато най-после се появиха такива, съпротивата им се оказа направо жалка.

Химерите бяха разбити – падането на Лораменди беляза техния край. Войнолюбеца беше мъртъв, както и възкресителят. Нямаше повече ревенанти.

– Защо просто не ги оставим да избягат? – каза Бетена, зареяла поглед над приветливата зелена земя с нейните мъгливи възвишения, нежни като нарисувани с четка. Неколцина от другарите ѝ се разсмяха, сякаш се беше пошегувала сполучливо. Тя не се опита да ги разубеждава, макар че опитът да се усмихне не ѝ се получи. Лицето ѝ беше като от дърво, а кръвта се точеше мудно във вените. Разбира се, че не могат да ги оставят да избягат. Императорският едикт изрично заповядваше земята да се прочисти от тези зверове. Кошери, така наричаше той селищата им. Огнища на зараза.