Лейни Тейлър - Дни на кръв и звездна светлина

На това място беше минало детството на Мадригал и точно там в един далечен следобед, окъпана от диамантна светлина, тя беше открила, че докато си е играла по склоновете, нейното племе е било подложено на сеч и поробено от ангелите. Снопчето кожи от елементали, които стискаше в юмручето си, бе паднало на прага и бе завихрено навътре от вятъра. От тогава досега те сигурно се бяха превърнали от коприна в хартия и от полупрозрачни бяха станали сини, докато накрая не са изтлели на пепел, но когато Акива влезе, други кожи от елементали покриваха подовете. От самите създания обаче нямаше и следа, нито пък от други живи същества.

Само веднъж преди години беше идвал в пещерите и макар спомените му от тогава да бяха подчинени на скръбта, мястото му се видя непроменено. Лабиринтът от издълбани в камъка зали и тунели се простираше дълбоко навътре в скалите, всичките гладко изравнени, отчасти създадени от природата, отчасти от нечия изкусна ръка; бяха свързани с хитроумни канелюри [3] Улей, жлеб на колона. – Б.пр. , през които свиреше вятърът и изпълваше дори най-отдалечените зали с безплътна музика. В Кирин само тук-там все още се виждаха самотни останки от някогашните обитатели: тъкани черги, наметки, окачени върху кукички, столове, които продължаваха да лежат пръснати по земята, където са били съборени в хаоса на последните мигове на племето.

Върху масата на видно място откри съсъда.

Приличаше на фенер от потъмняло ковано сребро. Той знаеше какво е това. През войната беше виждал много такива: химерите воини ги носеха, окачени на дълги завити геги. Мадригал също имаше такъв съсъд, когато я видя за първи път на бойното поле при Булфинч, макар тогава да не разбр какво точно е това и за какво служи.

Нито пък предполагаше, че е най-строго пазената тайна на врага, както и ключът към неговото унищожение.

Това беше кандилница – съсъд, в който събираха душите на мъртвите, за да ги запазят до възкресението – и по всичко личеше, че от дълго време лежи на масата. Под нея имаше натрупан прах, но не и отгоре . Някой съвсем наскоро я беше оставил; Акива нямаше представа нито кой е това, нито защо го е направил.

Появата на кандилницата беше пълна загадка с едно-единствено изключение.

Към нея с навита сребърна жичка беше прикрепено малко квадратно листче с една-единствена дума, изписана отгоре. Думата беше химерска и по някаква жестока ирония на съдбата – най-жестоката, която Акива можеше да си представи – означаваше надежда , но заедно с това вещаеше и неговия край, защото в същото време беше и име.

Името беше Кару .

От:

Зузана < rabidfairy@shakestinyfist.net>

Относно:Само това не

До:Кару bluekarou@hitherandthithergirl.com

О, божичко. Ти си мъртва, нали?

Така Акива отново се озова в преизподнята: всичко се беше променило и пак си оставаше същото.

Ето го пак в Ерец, още не е загинал, нито е затворник, все така е воин от извънбрачните и герой от Войната с химерите: знаменитият Бич за зверовете. Имаше нещо абсурдно в това да се върне към предишния си живот, сякаш е същото същество, което бе, преди синекосото момиче да профучи покрай него в една тясна уличка на отвъдния свят.

Но той не беше същият. Не знаеше що за създание е сега. Жаждата за мъст, която го крепеше през всичките тези години, вече я нямаше, а на нейно място се бе появило пепелище, голямо колкото Лораменди: скръб и срам го владееха заедно с едно всепоглъщащо окаяние, а някъде в самото дъно – и някакво неопределено чувство за... неотложност. За цел.

Каква цел обаче?

Той никога не беше мислил какво ще бъде занапред. "Мир!", ликуваха из цялата Империя, но Акива можеше да мисли за това единствено като за последствие. В неговото съзнание краят дойде с падането на Лораменди и възмездието за изчадията, чиито дивашки овации съпътстваха смъртта на Мадригал. А какво щеше да дойде след това, той дори не се беше замислял. Сигурно е очаквал по това време да е вече мъртъв, както стана с много други воини. Сега обаче си даваше сметка, че би било твърде лесно да е умрял.

"Живей сега в света, който сам създаде – казваше си всяка сутрин, докато ставаше. Не заслужаваш покой."

Последствията бяха грозни. Той всеки ден понасяше бремето на тази гледка: кервани с роби, които отиваха нанякъде; опожарените кухини на храмовете, безформени и осквернени; опустошени селца и крайпътни ханове, а на хоризонта неизменните стълбове дим. Акива подпали този пожар, но ако неговата мъст отдавна бе изтляла, то тази на императора още пламтеше. Свободните владения бяха унищожени – техният погром бе улеснен от прискърбния факт, че безчет химери потърсиха убежище в Лораменди само за да изгорят живи, когато той падна – и сега идваше ред Империята да се разпростре.