Лейни Тейлър - Сънища за богове и чудовища

Даже самата мисъл за Кару, докато попива познание от стелианските магове, му действаше почти като утеха.

- Ама все пак и това предстои, нали? - продължи да настоява Мелиел.

Той сви рамене. Не искаше да й казва, че къщата е вече готова; беше готова още в онова утро, когато се събуди в голямото спално помещение, което делеше със своите извънбрачни братя и сестри, и остана да лежи със затворени очи, представяйки си какво можеше да е това утро, а не какво беше в действителност.

- Имаш ли нужда от нещо за нея? Силфида ми даде красив чайник, който още не съм използвала. Може да го вземеш.

Това беше съвсем обикновено предложение, но то накара Акива да хвърли подозрителен поглед към Мелиел. Той нямаше чайник, нито каквато и да било посуда, но не разбираше тя откъде може да го знае.

- Ами, благодаря ти - отговори, силейки се това да прозвучи любезно. Колкото и мило да беше предложението, все пак му се виждаше като инвазия в неговите най-интимни мисли. През повечето време, откакто дойде на островите, животът на Акива беше отворена книга. Всекидневните му занимания, тренировките, неговият напредък, даже настроенията му бяха тема на непрестанно обсъждане. Някой от маговете - най-често Найтингейл - през цялото време поддържаше връзка с неговата анима. Това беше контрол, сравним с измерването на пулса с пръст върху китката. Баба му го увери, че никой не си позволява да чете мислите му и той се надяваше да е наистина така; надяваше се също, че поради своята неопитност не пръска като конфети над цялото население на островите своите мислени послания към Кару.

Защото това много би го засрамило.

Въпреки чувството, че е нещо като социален експеримент за стелианите, той искаше да запази това единствено за себе си. Никога не говореше за него - за острова, за къщата, за своите надежди - макар, изглежда, всички да бяха наясно. Естествено, не беше водил никого там. Кару щеше да е първата. Някой ден. Това беше нещо като мантра^: някой ден.

- Хубаво - каза Мелиел и Акива изчака известно време, за да види дали няма да каже за какво всъщност е дошла, но тя мълчеше, а погледът, който му отправи, беше почти нежен. - Ще се видим на вечеря - каза най-накрая и докосна ръката му на раздяла. Това беше странна постъпка, но той побърза да освободи съзнанието си от нея, съсредоточен върху своето теле сте до Кару за деня. Чак по-късно, когато се спусна от върха и се върна в общото помещение за вечеря, тази странна постъпка повлече след себе си и други, защото там го чакаха и още необикновени неща, подредени по цялата дължина на отворения сламен навес на къщата.

Най-напред видя чайника, така разбра, че и другото също са дарове. Изкачи се по стъпалата и взе да разглежда предметите, които само преди час още не бяха тук. Табуретка с бродирана тапицерия, два медни фенера, огромна полирана купа от дърво, пълна с плодове от островите. Имаше цели метри прозирно бяло платно, сгънато прилежно, глинена стомна, огледало. Оглеждаше озадачен всичко това, когато чу плясък на криле зад гърба си и се обърна тъкмо да види как баба му каца. Държеше някакъв загънат пакет.

- И ти ли? - попита я той с лек укор.

Тя се усмихна със същата нежност като Мелиел преди малко. Какво са намислили тия жени, зачуди се Акива, докато Найтингейл се качваше по стълбите и му подаваше подаръка си.

- Защо не ги отнесеш направо на острова? - попита тя.

За миг Акива продължи да я гледа безмълвно. Причината толкова бавно да проумее смисъла на казаното беше, че досега пазеше в тайна своята надежда също толкова зорко, колкото и необузданата си магическа дарба. Когато най-после реши, че е разбрал думите й, не пророни нито дума. Само й прати мислено послание, което изригна от съзнанието му като вик. Съдържаше само един въпрос, по-скоро есенцията на този въпрос, и той се блъсна в нея с такава сила, че тя примигна изненадано, после се разсмя.

- Е - каза, - мисля, че телестезията ти се получи.

- Найтингейл - произнесе напрегнато той, а гласът му беше малко по силен от шепот, опънат до скъсване.

И тя кимна. Усмихна се. После мислено му изпрати мимолетния образ на силуети в небето. Буревестник. Кирин. Половин дузина серафими и още толкова химери. А сред тях фигура, която летеше без криле, носеше се по въздуха, а синята коса плющеше като син камшик на фона на здрачаващото се небе.

По-късно Акива щеше да съобрази, че не друг, а тъкмо Найтингейл беше дошла да му съобщи новината, защото са се опасявали в голямата си радост да не призове неволно сиритхар. Но той не го направи. Те го бяха обучили да познава границите на своята собствена анима и да не ги преминава и той го спазваше. Душата му заискри и засвятка като фойерверките, избухвали над Лораменди преди много години, когато Мадригал го беше хванала за ръка и го беше повела към един нов живот, виреещ само нощем и от любов.