Лейни Тейлър - Сънища за богове и чудовища

Далечните острови бяха пръснати отвъд екватора и там слънцето залязваше рано, в един и същи час през цялата година. Акива всеки ден, чак по здрач, успяваше да намери време да се усамоти и да опитва да се свърже с Кару. При нея, на другия край на света, по това време тъкмо се зазоряваше и на него му харесваше да си представя, че по този начин я буди, макар и да не можеше да го изпита лично.

Но някой ден...

- Така си и мислех - че тук ще те открия.

Акива се обърна. Намираше се в храма, построен в най-високата точка на острова, където идваше почти всяка вечер да търси усамотение. Това бяха точно сто тридесет и четири дни и нито веднъж досега не беше заварвал друг освен някой от сбръчканите старци, които поддържаха вечния огън. Този огън гореше в прослава на звездните богове и старците отказваха да приемат, че техните божества не съществуват. Скараб реши да не настоява и така огънят продължаваше да гори.

Но това тук беше неговата сестра Мелиел, която завари в затвора, когато дойде на островите. Още същия ден тя и нейните другари бяха освободени, както и всички войници и пратеници на Йорам, държани дотогава в отделна тъмница. Вече можеха свободно да решат дали да останат, или да си тръгнат; извънбрачните, които никой не чакаше у дома, останаха до един. Поне засега.

Неколцина от тях, включително Яв - най-младият, - бяха помамени от сезона на сънищата, който скоро щеше да приключи и със сигурност да допринесе за не малко синеоки наследници в родословието на сте лианите. Колкото до Мелиел, тя твърдеше, че причината да остане е нетилъм и защото искаше да участва в следващата война. Но според Акива с всеки изминал ден войната я мамеше все по-слабо; не му убягна и това, че вече отделя много повече време за песни, отколкото за бойни изкуства. Открай време притежаваше красив глас, а сега говорът й стана по-мек и почти се доближи до този на стелианите, докато разучаваше древни песни от Мелиз, в които се съдържаше магия.

Той я поздрави, но не попита защо й трябва. Двамата се бяха видели само преди час на вечеря, затова си помисли, че щом го търси, значи иска да говори с него насаме. Но дори да имаше да му казва нещо, тя не започна направо.

- Кой от тях е? - попита го тя, застанала до рамото му и вперила поглед заедно с него към далечината. В ясен ден от това място се виждаха близо двеста острова. Близо деветдесет процента от тях бяха необитаеми и почти непригодни за обитаване, но Акива си беше нарекъл един от тях. За себе си и за Кару, макар още да не го признаваше гласно. Сега протегна ръка и посочи една група острови на запад, зад които залязваше слънцето.

- Онзи малкият, който прилича на костенурка - каза и тя изхъмка, сякаш го разпозна, макар на него да не му се вярваше. Защото не беше някой от открояващите се острови, образувани от застинала в древността лава, нито пък беше от калдерите^ с техните скрити кратерни лагуни.

- Има ли на него прясна вода? - попита Мелиел.

- Всеки път, когато вали - отвърна той и тя се разсмя. По това време на годината валеше като из ведро - почти на всеки час, същински порой, какъвто не бяха виждали никога на север: краткотраен, но проливен. Водопадите, които тръгваха от този връх, набъбваха и променяха цвета си от син до кафяв само за минути, а после пак толкова бързо се връщаха към обичайния си вид. Въздухът беше душен, а облаците се носеха бавно съвсем ниско над главите им с натежали от дъжд търбуси. Една от най-зловегците гледки, които Акива беше виждал, бяха сенките на тези облаци, плъзгащи се по морската повърхност - приличаха му на силуети на

морски чудовища, за каквито ги беше помислил отначало и които и досега не му даваха мира.

- Виж, кит! - надаваше вик Айдолен, сочейки към сянката на някой облак, по-голяма от половината остров, заливайки се от смях при мисълта, че изобщо може да съществува толкова огромен левиатан.

На Акива това напомняше за нетилъм. Те никога не напускаха мислите му

- Ами къща? - продължи да разпитва Мелиел.

Той я стрелна с поглед.

- Още е рано да се нарече къща.

Но все пак и това не беше малко. Акива беше съхранил здравия си разум единствено заради тази надежда, а мисълта за Кару му помагаше ден след ден да усвоява фундаменталните уроци за своята анима, което беше правилното име за неговата „система от енергии“ и което бе не само в основата на магията, но и на съзнанието, душата и самия живот. Едва когато се превърнеше в същински господар на самия себе си и своята ужасяваща способност да черпи сиритхар, едва тогава щеше да бъде свободен да върви където пожелае. Колкото до Кару, тя можеше винаги да дойде при него и да види с какво запълва свободното си време, но дългът й щеше да я държи още много време надалече от него. Поне имаше слаба утеха в това, че Зири, Лираз, Зузана и Мик са близо до нея и следят зорко дали се грижи за себе си. Както и Карнасиал, който обеща да я посвети в много по-фини начини за плащане на десятъка, отколкото беше болката.