Лейни Тейлър - Сънища за богове и чудовища

- Ясно - каза тя, пресушавайки чая на един дъх и поемайки хляба от ръцете на Карнасиал, за да го изяде по пътя. - Разкажи сега какво става в Астре.

И той започна, а утринният въздух наоколо беше сладък, над пробуждащия се лагер се носеше смях - даже детски смях, защото някои бегълци ги бяха открили - и в този час на деня, когато земята се къпеше в утринна светлина с цвят на шербет, никой не би могъл да предположи, че далечните хълмове всъщност са безцветни и мъртви. Погледът на Кару стигаше чак до храма на Е лай, сега превърнат в овъглени руини, макар самите развалини да не можеше да види.

Отиде отново там, за да вземе кадилницата на Ясри. Предпочете да бъде сама, защото очакваше спомените за някогашните сладки нощи да я наранят до кръв, но мястото вече по нищо не приличаше на онова, което помнеше. Макар реквиемната горичка да беше пораснала отново, след като Тиаго я предаде на огъня от факлите преди осемнайсет години, само преди година това място беше опожарено наново, заедно с всичко наоколо. Вече го нямаше балдахинът на древните дървета, нито евангелините - птиците змии, чието хиш-хиш се превърна в мелодията на техния любовен месец и чиито предсмъртни писъци сред пламъците бяха белязали края на всичко.

Е, не на всичко. След това бяха написани още нови глави и предстоеше и други да се напишат, а след последните събития Кару вече не смяташе, че те ще бъдат скучни, както си мечтаеше на глас с Акива онази нощ в лагера на Доминионците. Не и докато има нетилъм и дръзката млада царица, хванала съдбата за гушата.

Кару и Карнасиал превалиха билото, което скриваше от лагера руините на града и те се ширнаха пред погледа им, вече не така притихнали като преди няколко месеца, когато Кару за първи път дойде тук след завръщането си от Земята, за да завари лишен от живот пущинак, където нито една душа не докосваше сетивата й, ннто пък имаше останала някаква надежда. Решетките на клетката лежаха така, както ги бяха заварили - подобно костите на някакъв огромен мъртъв звяр, - но сред тях се движеха силуети. Групи от многокраки хитинови мирия-волове теглеха огромни блокове от черен камък, които доскоро бяха кули и бастиони на неугледната черна крепост. Дълбоко под нея, Кару знаеше това, имаше скрита красота. Катедралата на Бримстоун беше едно от чудесата на света - пещера с такова великолепие, че донякъде стана причина преди хиляда години двамата с Войнолюбеца да изберат тъкмо това място за своя град.

Сега тя представляваше масов гроб, но откакто разбра какво са направили жителите на Лораменди в края на обсадата, Кару вече не мислеше за нея по този начин. Виждаше я през очите на Бримстоун и Войнолюбеца: като кадилница и мечта.

Тя прекарваше по цял ден тук, помагаше при разкопките, но най-вече се скиташе из руините, впрегнала всичките си сетива за досега с някоя душа и очакваше нащрек момента, когато преместването на поредната отломка ще открие процеп към онова, което сега лежеше погребано под краката им. Никой друг не би успял да ги долови; единствено тя. Не че вече ги усещаше, но скоро и това щеше да стане; тогава щеше да ги събере до последната, нямаше да позволи на нито една да й се изплъзне между пръстите. Ами после?

Ами после.

Кару си пое дълбоко въздух и вдигна очи. Небето днес щеше да е синьо. А химери и серафими гцяха да работят под него рамо до рамо. На юг беше тръгнала мълва, че Лораменди ще бъде построен наново и всеки ден при тях прииждаха нови и нови бежанци. Скоро и освободените роби гцяха да се спуснат от север - повечето бяха родени и отраснали там в робство. В Астре химери и серафими също се трудеха заедно върху задача, която беше по-скоро задушаваща, отколкото непосилна. Преобразяването на империята. Ама че задание! А на другия край на света, където стотици зелени острови изпъстряха морето, комбинирани в странни образувания, които приличаха повече на гърбовете на морски змии, отколкото на обитавана земя, един огненоок народ се готвеше за най-сладкия сезон на годината.

Е, те сигурно го заслужават, помисли си Кару. Едва сега беше разбрала какво е призванието на техния живот и как те подхранват воала със самите себе си, за да защитят Ерец. Нямаше представа защо са го нарекли „сезонът на сънищата“, но затвори очи и си представи, че ако не другаде, то поне там може да срещне Акива - в онова златно място на нейния сън - за да го споделят заедно.

*

Акива така и не разбра дали неговите мислени послания стигат до Кару, но въпреки това продължаваше да опитва, докато седмиците прерастваха в месеци. Найтингейл го предупреди, че на такова голямо разстояние му трябва особена прецизност и майсторство, каквито не би могъл да постигне дори след години упорство. Тя изпрати няколко съобщения от негово име, но на него му беше трудно да подбере точните думи. Предпочиташе да изпрати своите чувства, макар да му беше казано, че за това се искат виртуозни умения в телестезията и че не трябва особено да се надява на успех - при това трябваше лично да изпрати посланието.