Ан Райс - Вампирът Лестат

Възбудата в мен нарастваше неудържимо. И докато обикалях сам нощем и от радиото гърмеше музика, аз усещах как в мен напира чисто човешко въодушевление.

Жадувах да свиря също като моите смъртни — Костеливо орехче, Алекс и Лари. След изтощителния труд по записите и клиповете исках заедно да извисим глас пред пищящата навалица. И понякога спомените за онези тъй отдавна отминали вечери в театърчето на Рено изникваха твърде ясни. В ума ми изскачаха най-странни подробности — усещането от белия грим, докато го мажех по лицето си, уханието на пудрата, мигът преди излизането пред светлините на рампата.

Да, всичко постепенно се оформяше, и ако заедно с него ни връхлетеше и гневът на Марий, то аз си го бях заслужил, нали?

Сан Франциско ме очароваше и донякъде ми вдъхваше смирение. Не беше трудно да си представя моя Луи на това място. То напомняше на Венеция — мрачни разноцветни къщи и жилищни постройки, долепени една до друга, се издигаха над тесни черни улички. Неустоими бяха светлините, пръснати по хълмове и долини; и твърдата бляскава пустиня от небостъргачи в центъра, устремили се като приказна гора нагоре сред океан от мъгли.

Всяка нощ, щом се завърнех в долината Кармел, изваждах чувалите с писма от фенове, препратени в Монтерей от Ню Орлиънс, и търсех сред тях вампирски почерк: букви, изписани малко по-плътно, леко старомоден стил… Може би по-скандална проява на свръхестествена дарба в писмо, написано на ръка с готически шрифт. Ала там нямаше нищо друго, освен пламенното обожание на смъртните.

Скъпи Лестат, ние с приятелката ми Шерил те обичаме! Не можем да си намерим билети за концерта в Сан Франциско, въпреки че се редихме на опашка шест часа! Моля те, изпрати ни два билета. Ще бъдем твои жертви. Пий от кръвта ни!

Три часът през нощта преди концерта в Сан Франциско. Прохладната, зелена райска долина Кармел спи. Аз дремех в просторната бърлога зад стъклената стена с гледка към планините, и в съня ми се явяваше Марий. Марий ми каза насън:

— Защо рискува да си навлечеш моята мъст?

— Ти ми обърна гръб — отвърнах.

— Не е това причината — рече той. — Ти действаш, воден от подтик, ти искаш да вдигнеш всичко във въздуха.

— Аз обичам да влияя върху събитията, та най-после нещо да се случи! — заявих. В съня си изкрещях и изведнъж усетих, че се намирам в къщата в долината Кармел. Само сън, мимолетен сън на смъртен.

И все пак нещо, нещо друго… Внезапно излъчване като странстваща радиовълна, объркала честотата, и глас, който произнасяше:

Опасност. Опасност за всички ни.

За частица от секундата се мярна видение на сняг, на лед. Вой на вятър. Нещо се пръска на парчета на каменен под, счупени стъкла. Лестат! Опасност!

Събудих се.

Вече не лежах на дивана — бях се изправил и гледах към стъклените врати. Нищо не чувах и нищо не виждах, освен смътните очертания на хълмовете и черният силует на хеликоптер, реещ се като гигантска муха над своята квадратна бетонна площадка.

Вслушах се с душата си. Толкова упорито се вслушвах, че се изпотих. Но излъчването бе секнало. Никакви образи не изникваха.

А после постепенно осъзнах, че навън, в мрака, има някакво създание, слаби звуци достигнаха до слуха ми.

Някой се движеше сред покоя навън. Не долавях човешка миризма.

Там, навън, бе един от тях . Един от тях бе проникнал през цялата наложена секретност и се приближаваше, вървеше през обраслото с висока трева открито поле зад далечния скелетообразен силует на хеликоптера.

Отново се заслушах. Не, никакво трепване в потвърждение на посланието за опасност. Мислите на създанието бяха заключени за мен. Получавах единствено неизбежните сигнали за това, че някакво същество преминава през пространството.

Къщата с разчупена архитектура и нисък покрив дремеше — тя приличаше на гигантски аквариум с белите си голи стени и трепкащата синя светлина на замлъкналия телевизор. Костеливо Орехче и Алекс се прегръщаха на черджето пред празната камина. Лари спеше в подобната на килия спалня с една неуморна и незадоволима фенка по прякор Саламандрата, забърсана от тях в Ню Йорк, преди да заминем на запад. Бодигардовете спяха в другите съвременно обзаведени стаи с ниски тавани и в бунгалото зад големия син басейн с формата на стрида.

Навън, под ясното черно небе, това създание идваше, приближаваше се към нас откъм магистралата пеш. Усещах го, то бе съвсем само. Удари на свръхестествено сърце в редкия мрак. Да, съвсем ясно ги чувам. Хълмовете призрачно се извисяваха в далечината, жълтите цветове на акациите сияеха бледни под звездите.