Ан Райс - Вампирът Лестат

Изглежда, то не се страхуваше от нищо. Идваше. И мислите му бяха напълно непроницаеми. Това би могло да означава, че е някой от старите и много умелите, само че умелите никога не биха газили тревата, по която стъпваха. А това създание се движеше почти като човек. Този вампир бе сътворен от мен.

Сърцето ми биеше на пресекулки. Погледнах мъничките светещи цифри на алармената система, закрити от събраната в ъгъла завеса. Обещание, че ще завият сирени, ако нещо, смъртно или безсмъртно, се опита да проникне в тази къща.

Той пристъпи на ръба на бялата циментова площадка. Висока, стройна фигура. Къса тъмна коса. А после се спря, сякаш ме виждаше в синята електрическа мъгла зад стъкления воал.

Да, видя ме. И тръгна към мен, към светлината.

Беше гъвкав и стъпваше една идея по-леко от смъртен. Черна коса, зелени очи, а крайниците му се движеха гладко като коприна под неугледните дрехи — оръфан черен пуловер, увиснал безформено на раменете му, крака като дълги черни спици.

Усетих как в гърлото ми засяда буца. Треперех. Мъчех се да си спомня, че дори в този момент бе важно да претърсвам мрака и за други, че трябва да внимавам. Опасност. Ала нищо от това сега нямаше значение. Знаех го. Затворих за миг очи. Това с нищо не помогна и с нищо не ме улесни.

После ръката ми се протегна към бутоните на алармата и я изключих. Отворих грамадните стъклени врати и студеният, свеж въздух ме облъхна и нахлу в стаята.

Той бе подминал хеликоптера, завъртя се и заотстъпва като танцьор, за да го огледа. Отметнал глава, палците му нехайно стърчаха от джобовете на черните джинси. Когато той отново ме погледна, съвсем ясно видях лицето му. И той се усмихна.

Дори и нашата памет ни предава. И той беше доказателство за това — изящен и ослепителен като лазерен лъч, той се приближаваше и всички стари образи се разсейваха в прах.

Включих пак алармената система, затворих вратите на моите смъртни и врътнах ключа в ключалката. За миг ми мина мисълта, че не мога да издържа на това. И това е само началото. И че щом сега той е тук, само на няколко крачки от мен, то несъмнено и другите ще дойдат. Всички ще дойдат.

Обърнах се и тръгнах към него, и доста време само го оглеждах мълчаливо на синята светлина, падаща през стъклото. А когато заговорих, гласът ми бе напрегнат:

— Къде са черната пелерина и чудесно ушитата черна връхна дреха, и копринената вратовръзка, и всички останали глупости? — опитах.

Погледнахме се в очите.

И той наруши мълчанието и се разсмя беззвучно. Но продължи да ме оглежда с прехласнат поглед, който тайно ме възрадва. И с дързостта на дете посегна и прокара пръсти по ревера на сивото ми кадифено сако.

— Не може вечно да останеш жива легенда — рече той. Гласът му звучеше като шепот, ала той не шепнеше, и долавях френския му акцент съвсем явно, макар никога да не го бях долавял в собствената си реч.

Непоносимо ми бе да слушам звученето на сричките, тъй познатия и близък глас.

И забравих всички високомерни и сърдити думи, които възнамерявах да му наговоря, и го взех в прегръдките си.

Прегърнахме се, както никога не се бяхме прегръщали в миналото. Притискахме се един до друг така, както някога ние с Габриел. А после аз прокарах длани по косата и лицето му, сякаш за да се убедя, че наистина го виждам и той е мой. И той стори същото. Сякаш разговаряхме, без да произнасяме нищо на глас, с истински безмълвни гласове, на които думи не са им нужни. Кимахме си. И усетих как той прелива от обич и трескаво доволство, почти равни по сила на моите.

Но той изведнъж притихна и лицето му леко се изопна.

— Аз мислех, че си мъртъв и те няма вече, знаеш ли — промълви той едва чуто.

— Как ме намери тук?

— Ти искаше да те намеря — отвърна той. Кратък миг на невинно объркване. Той бавно вдигна рамене.

Всичко, което той вършеше, ме привличаше като магнит, досущ както преди повече от век. Пръстите му бяха тъй дълги и изящни, ала имаше силни ръце.

— Ти сам ми позволи да те видя, позволи ми да те проследя — обясни той. — Обикаляше напред-назад по улица „Дивисадеро“ да ме търсиш.

— А ти още ли беше там?

— Там за мен е най-сигурното място на света — отвърна той. — Никога не съм го напускал. Идваха да ме търсят, не можеха да ме намерят и си тръгваха. И сега аз се движа сред тях, когато си поискам, а те не ме познават. Те така и никога не са знаели как изглеждам.

— И ако го знаеха, те биха се опитали да те унищожат.

— Да — потвърди той. — Но те се опитват да ме унищожат още от времето на Театъра на вампирите и събитията, което се случиха там. Разбира се, „Интервю с вампир“ им даде и нови основания, а на тях основания са им нужни, за да играят игричките си. Те имат нужда от подтик, от вълнения. За тях те са като кръвта — за миг гласът му прозвуча измъчено.