Ан Райс - Вампирът Лестат

Ала по някакъв начин те се бяха сдобили с нефигуриращия в указателя номер и бяха наговорили на телефонния секретар своите упреци и ругатни.

— Отстъпник! Ние знаем какво вършиш ти! Заповядваме ти да спреш! Покажи се, за да те видим! Ха да те видим дали ще се покажеш!

Бях укрил групата в една прекрасна плантаторска къща северно от Ню Орлиънс, наливах им „Дом Периньон“, а те си пушеха цигарите с хашиш, очакването и подготовката бяха омръзнали на всички и нямахме търпение да излезем за пръв път на живо пред публика в Сан Франциско, за първи път да вкусим успеха.

Тогава моята адвокатка Кристин изпрати първите телефонни съобщения — имаше нещо свръхестествено в това как апаратурата успяваше да улови тембъра на тези призрачни гласове. Посред нощ качих музикантите в колата, закарах ги на летището и отлетяхме на запад.

След това дори и Кристин не знаеше къде се укриваме. И самите музиканти не бяха съвсем наясно. В едно луксозно ранчо в долината Кармел за първи път чухме своята музика по радиото. Танцувахме, когато започнаха да въртят първите ни видеоклипове из цялата страна по кабелните телевизии.

И всяка вечер заминавах сам за крайбрежния град Монтерей, за да си взема пощата от Кристин, а после се отправях на лов на север.

С лъскавото си и мощно черно порше заминавах чак за Сан Франциско, вземах острите завои по крайбрежния път с главозамайваща скорост. И в съвършения жълтеникав мрак на западналите квартали в големия град преследвах убийците, без да бързам и постъпвах с тях малко по-жестоко.

Напрежението нарастваше непоносимо.

Ала все още не виждах другите. Не ги чувах. Единственото, което бях получил, бяха онези съобщения по телефона от напълно непознати ми безсмъртни.

— Предупреждаваме те. Не продължавай с това безумие. Не осъзнаваш колко опасна игра играеш — а после записаният шепот, недоловим за никое смъртно ухо:

— Предател! Отстъпник! Покажи се, Лестат!

Ако те ловуваха в Сан Франциско, аз не ги виждах. Обаче Сан Франциско е гъстонаселен и оживен град. А аз бях лукав и потаен, какъвто винаги съм бил.

Най-сетне на адреса в Монтерей заваляха телеграми. Бяхме успели. Продажбите на албума ни чупеха рекордите и тук, и в Европа. След Сан Франциско можехме да свирим, в който си пожелаем град. Моята автобиография се продаваше във всички книжарници от едното крайбрежие до другото. „Вампирът Лестат“ оглавяваше класациите.

След вечерния лов в Сан Франциско поемах по протежението на дългата улица Дивисадеро. Черната черупка на поршето пълзеше покрай разрушени викториански къщи и се питах в коя ли от тях, ако изобщо се намираше там, Луи бе разказал на смъртния младеж историята от „Интервю с вампир“. Не спирах да мисля за Луи и за Габриел. Мислех за Арман. Мислех за Марий — за Марий, когото бях предал със своя разказ.

Дали „Вампирът Лестат“ протягаше електронните си пипала достатъчно далече, че да ги докосне? Дали бяха гледали видеоклиповете — „Наследството на Магнус“, „Децата на мрака“, „Онези, които трябва да бъдат пазени“? Мислех и за други древни създания, чиито имена бях разкрил — Маел, Пандора, Рамзес Прокълнати.

Нямаше никакво съмнение, че Марий би могъл да ме открие, каквато и секретност да осигурявах и каквито и предпазни мерки да вземах. Неговите сили можеха да преодолеят дори и обширните разстояния в Америка. Ако той гледаше, ако бе чул…

В ума ми отново изникна старият сън за Марий, който въртеше кинокамерата, за трепкащите образи на стената на светилището на Онези, които трябва да бъдат пазени. Дори и в спомена всичко бе окъпано в невъзможен блясък и сърцето ми запрескача.

И постепенно аз разбрах, че съм започнал да разбирам самотата поновому, по нов начин измервах мълчанието, простиращо се до края на света. И единственото, с което разполагах, за да го наруша, бяха онези записи на заплашителни свръхестествени гласове без образи, и злобата в тях все повече нарастваше:

— Не смей да излизаш на сцената в Сан Франциско! Предупреждаваме те! Предизвикателството, което отправяш, е твърде вулгарно, твърде презрително. Ще рискуваме всичко, дори и публичен скандал, за да те накажем!

Нелепото съчетание от архаичен език и безподобното американско произношение ме разсмиваше. Какво ли представляваха те, тези съвременни вампири? Дали имаха влияние върху размножаването и възпитанието, след като поемаха по пътя заедно с немъртвите? Дали възприемаха даден стил? Дали живееха на сборища, или се разкарваха с големи черни мотоциклети, както аз обичах?