Ан Райс - Вампирът Лестат

Той вдъхна дълбоко. Трудно му беше да говори за всичко това. Искаше ми се отново да го взема в прегръдките си, ала не го направих.

— Но точно сега мисля, че ти си този, когото те искат да унищожат — продължи той. — А тебе те знаят как изглеждаш, мосю льо Рокзвезда.

Усмивката му се разшири. Ала гласът му бе тих и любезен, както винаги. Лицето му преливаше от чувства. По него все още нямаше ни най-малка промяна. И може би никога нямаше да се появи.

Обгърнах раменете му с ръка и заедно се заотдалечавахме от светлините на къщата. Подминахме огромната сива грамада на хеликоптера и тръгнахме из сухото, изпечено от слънцето поле към хълмовете.

Мисля, че да си толкова щастлив причинява болка, че такава огромна радост те изгаря.

— Ти смяташ ли все пак да го проведеш? — попита той. — Концертът утре вечер?

Опасност за всички ни. Това предупреждение ли бе, или заплаха?

— Да, разбира се — потвърдих. — Какво, по дяволите, би могло да ме спре?

— Аз бих искал да те спра — отвърна той. — Щях да дойда и по-скоро, ако можех. Забелязах те преди седмица и после те загубих.

— И защо искаш да ме спреш?

— Ти знаеш защо — отвърна той. — Искам да поговорим.

Тъй прости бяха тези думи, а съдържаха такъв огромен смисъл.

— По-нататък ще има време — отвърнах. — „Това безкрайно утре, утре, утре“. Ще видиш, нищо няма да се случи — продължавах ту да го поглеждам, ту да отмествам поглед, сякаш зелените му очи ме раняваха. Казано по съвременно му, той беше лазерен лъч. Изглеждаше смъртоносен и изящен. Жертвите му винаги се влюбваха в него.

И аз винаги го бях обичал, нали, без значение какво се беше случило и колко силна може да стане любовта, ако имаш цяла вечност да се грижиш за нея, и само няколко мига време бяха нужни, за да припламне тя с нова сила и да се разгори?

— Как може да си сигурен, Лестат? — попита той. С такава съкровена близост произнесе името ми. А аз още не можех да се принудя да произнеса така естествено „Луи“.

Сега вървяхме бавно, без посока, ръката му ме обгръщаше свободно, също както моята — него.

— Цял батальон смъртни ще ни пазят — отвърнах. — В хеликоптера и в лимузината бодигардове ще придружават моите смъртни. Аз ще пътувам сам от летището с поршето, за да ми е по-лесно да се защитя, но ще имаме истински мотоциклетен ескорт. Какво толкова може да направят шепа мразещи ме голишарчета от двайсети век? Тези идиоти отправят заплахи по телефона!

— Повече от шепа са — поправи ме той. — Ами Марий? Твоите врагове по света спорят дали историята за Марий е истина, дали Онези, които трябва да бъдат пазени, съществуват, или не…

— Естествено. А ти? Ти повярва ли?

— Да, още щом го прочетох — отвърна той, и двамата се умълчахме, и сигурно и двамата си припомняхме любознателното безсмъртно създание, което отново и отново ми задаваше въпроса: Откъде е започнало всичко това?

Твърде много ни болеше от спомена. Все едно вадехме снимки от тавана, изчиствахме ги от праха и откривахме, че цветовете все още са ярки. А снимките трябваше да са портрети на наши мъртви предци, но на тях бяхме ние.

Направих нервен жест, характерен за смъртните — пригладих косата си назад над челото, опитах се да почувствам ветреца.

— Какво те прави толкова уверен, че Марий няма да прекрати този експеримент още щом излезеш на сцената утре вечерта?

— Ти мислиш ли, че някой от древните би го сторил? — попитах в отговор.

Той дълго размишлява, отново потъваше в дълбок размисъл, както навремето, толкова дълбок, че сякаш забрави, че и аз съм там. И сякаш около него изникна предишната обстановка, светлината на газената лампа трепкаше отвън, от улицата се носеха звуците и ароматите на минали времена. Ние двамата в онзи салон в Ню Орлиънс, в камината с мраморна полица горят въглища, всичко остарява, само ние — не.

И сега той, съвременно дете с развлечен пуловер и изтъркани джинси, стоеше, загледан в безлюдните хълмове. Раздърпан, с очи, в които проблясваха искрите на вътрешен огън, с разрошена коса. Той бавно се раздвижи, сякаш отново оживяваше.

— Не. Но мисля, че ако древните изобщо решат, че това ги засяга, ти знаеш, че ще се постараят да се разправят с теб.

— А тебе засяга ли те?

— Да, и ти го знаеш — отвърна той.

Лицето му леко поруменя и още повече заприлича на човешко. Всъщност той приличаше повече на смъртен от всички наши себеподобни, които познавах.

— Та нали съм тук? — рече той, и аз усетих в него болка, която като рудна жила пронизваше цялото му същество, жила, която можеше да отнесе чувството и в най-студените дълбини.