Ан Райс - Вампирът Лестат

— Но защо, Лестат? — попита той леко подозрително. — Защо ти е тази опасност, този риск? В края на краищата ти успя. Ти се завърна. По-силен си отвсякога. В теб древният огън гори тъй разпалено, сякаш никога не е угасвал, и ти знаеш колко безценно е това, тази воля просто да продължаваш да съществуваш. Защо да я подлагаш на непосредствена опасност? Забрави ли какво беше, когато целият свят се въртеше около нас и никой не можеше да ни стори зло, освен самите нас?

— Предложение ли ми правиш, Луи? Завръщаш се при мен, както казват влюбените?

Очите му потъмняха и той се извърна от мен.

— Не ти се подигравам, Луи.

— Ти се завърна при мен, Лестат — отвърна той с равен глас и отново ме погледна. — Когато чух за пръв път да си шушнат за теб в „Дъщерята на Дракула“, почувствах нещо, което мислех, че си е отишло завинаги… — той млъкна.

Но аз знаех за какво говореше. Вече го беше казал. А аз го бях разбрал още преди векове, когато почувствах отчаянието на Арман след гибелта на старото сборище. Вълнение, желанието да продължиш да съществуваш — те за нас бяха безценни. Значи, имах още повече причини да направя рок концерта, всичко да продължи, войната да започне.

— Лестат, не излизай утре вечер на сцената! — примоли ми се той. — Остави филмите и книгата ти да осъществяват желаното от теб. Но ти се пази! Хайде да се съберем и да си поговорим. Нека бъдем заедно в този век така, както никога не сме били в миналото. И аз говоря за всички нас.

— Твърде изкушаващо, прекрасни мой — отвърнах. — През миналия век е имало моменти, когато всичко бих дал да чуя тези думи! И ние ще се съберем, и ще разговаряме, всички ние, и ще бъдем заедно. Ще е великолепно, по-хубаво, отколкото някога е било. Аз отново ще бъда Лелио, и то такъв, какъвто никога не съм бил в Париж. Аз ще бъда Вампирът Лестат, и всички ще ме видят. Символ, отстъпник, игра на природата — обичан, презиран, всичко вкупом! Не мога да се откажа от това, чуй ме! Не мога да допусна провал. И, честно казано, ни най-малко не ме е страх.

Стегнах се, защото очаквах да прояви студенина или да изпадне в скръб. Мразех изгряващото слънце както никога досега. Той му обърна гръб. Лъчите вече бяха започнали да му причиняват болка. Но изражението на лицето му бе все така изпълнено с топлота.

— Много добре тогава — рече той. — Бих искал да дойда в Сан Франциско с теб. Много ми се иска. Ще ме вземеш ли със себе си?

Не можах да му отговоря веднага. Обхваналото ме вълнение бе с такава сила, че чак ме болеше, а обичта, която чувствах към него, бе направо унизителна.

— Разбира се, че ще те взема със себе си — казах.

Спогледахме се напрегнато. Той вече трябваше да тръгва. Утрото за него бе дошло.

— И още нещо, Луи…

— Да?

— Тези дрехи… Просто са невъзможни. Утре вечер, както се казва през двайсети век, тоя пуловер и тези джинси ги разкарай!

Той си тръгна и утрото опустя. Дълго стоях и мислех за онова послание. Опасност. Огледах далечните планини, безкрайните поля. Дали бе заплаха, или предупреждение — какво значение имаше? Младите звънят по телефона, древните издигат свръхестествен глас. Какво толкова странно имаше?

Сега можех да мисля само за Луи и за това, че той е с мен. И какво ще бъде, когато дойдат и другите.

Когато нашият кортеж премина през портата, обширните паркинги на „Кау Палас“ в Сан Фрациско бяха претъпкани от обезумели смъртни. Моите музиканти се возеха в лимузината отпред, Луи — до мен, в кожения салон на поршето. Свеж и бляскав, облечен в един от костюмите на групата с черна пелерина, той изглеждаше така, сякаш е слязъл от страниците на собствения си разказ. Зелените му очи малко боязливо оглеждаха пищящите младежи и бодигардовете на мотоциклети, които ги изтласкваха и удържаха далече от нас.

Всички билети се бяха разпродали още преди месец; разочарованите фенове искаха концертът да се предава навън, за да могат да го слушат. По земята се въргаляха кутии от бира. Тийнейджъри се бяха изкатерили на покривите, по предните капаци и по багажниците на колите, радиата бяха надути до дупка и от тях ревеше „Вампирът Лестат“.

Мениджърът ни притича до моя прозорец и обясни, че навън ще сложат екрани и високоговорители. Полицията в Сан Франциско бе дала разрешение, за да предотврати избухването на размирици.

Усещах как тревогата на Луи нараства все повече. Няколко младежи проникнаха през полицейския кордон и се залепиха за неговото стъкло, когато кортежът направи остър завой и си запроправя път към продълговатата, грозна зала с форма на тръба.