Ан Райс - Вампирът Лестат

Хората напираха да се качат при нас и бодигардовете ги отблъскваха грубо. Ала ние продължавахме да танцуваме на самия край на сцената, сякаш за да ги дразним, мятахме коси и те падаха по лицата ни, обръщахме се, за да се видим като невъзможна халюцинация на огромните екрани. Звуците пронизваха тялото ми. Обърнах се отново към тълпата. Звукът се търкаляше като стоманено топче, което си намираше вдлъбнатина ту тук, ту там — по бедрата, по раменете, и накрая се издигнах над сцената в огромен, бавен скок, а после се спуснах безмълвно, черното наметало се развяваше, а от отворената ми уста се показваха вампирските зъби.

Еуфория. Оглушителни аплодисменти.

И навсякъде виждах бели, оголени гърла на смъртни, момичета и момчета дърпаха надолу яките си и протягаха шии, а някои бяха нарисували с червило на шиите си алени белези като рани. И те протягаха към мен ръце да дойда и да ги взема, зовяха ме и ме умоляваха, а някои момичета плачеха.

Мирисът на кръв бе гъст като пушека във въздуха. Плът, плът, плът. И въпреки това, отвсякъде се излъчваше кротката невинност, необяснимата вяра, че всичко това бе изкуство, нищо друго, освен изкуство! Никой нямаше да пострада. Тя, тази великолепна истерия, не ги застрашаваше с нищо.

Когато надавах вопъл, те мислеха, че силата му се дължи на озвучителната система. Когато скачах, те смятаха, че е трик. И защо не, когато магията ги заливаше от всички страни и те можеха да изоставят нас, от кръв и плът, заради огромните сияйни великани на екраните над нас?

Марий, как ми се иска ти да можеше да видиш това! Габриел, къде си?

Текстът се лееше, отново пееше цялата група. Прекрасният сопран на Костеливото орехче се издигаше над останалите, а после тя завъртя глава в кръг отново и отново, косата й се мяташе и докосваше пода пред нея, китарата й бе щръкнала сладострастно като гигантски фалос и хиляди, и хиляди тропаха и пляскаха в такт.

— Уверявам Ви, Че Съм Вампир! — креснах внезапно.

Екстаз, делириум.

— A3 Съм Зло! Зло!

— Да, да, да, да, ДА, ДА, ДА!

Вдигнах ръце с извити нагоре длани.

— A3 Искам Да Изпия До Дъно Душите Ви!

Едрият рокер с рунтавата коса и черното кожено яке се засили назад, събори неколцина души зад него и скочи на сцената до мен, вдигнал нагоре юмруци. Бодигардовете понечиха да го свалят, но аз го хванах, притиснах го до гърдите си, повдигнах го с една ръка от пода, долепих устни до шията му и зъбите едва го докоснаха, едва докоснаха гейзера от кръв, готов да изригне право нагоре!

Но те го изтръгнаха и го запокитиха обратно като риба в морето. Костеливото орехче стоеше до мен, лъчите се плъзгаха по черните й сатенени панталони, по вихрено развятото й наметало, протегнала ръка да ме удържи, въпреки че аз се опитах да се изплъзна.

Сега вече знаех онова, което бе останало между редовете на всичко, прочетено от мен за рокпевците — това безумно единение на първобитното и науката, този религиозен екстаз. Да, ние се намирахме в древната дъбрава. Всички ние бяхме с боговете.

И вече загасваше фитилът на първата песен, и преминахме в следващата, а тълпата подхвана ритъма и зарева заедно с нас текста, който знаеше от албума и от клиповете. Костеливо орехче и аз запяхме, като тропахме с крака в такт:

И те отново закрещяха, зареваха, завиха, без изобщо да вникват в смисъла на думите. Дали древните келти са обезумявали така и са надавали страстен вой на ръба на гибелта?

Но ще повторя, тук нямаше гибел, нямаше жертвено изгаряне.

Страстта им бе устремена към образите на злото, не към самото зло. Страстта прегръщаше образа на смъртта, а не самата смърт. Чувствах я, както усещах парещите лъчи — с порите на кожата си и в корените на косата си. Костеливо орехче подхвана с крясък следващия куплет, а очите ми достигаха и най-далечните кътчета на залата. Амфитеатърът се превърна в един огромен вопъл.

Избавете ме от това. Избавете ме от любовта към него. Избавете ме от забравата и от желанието да му принеса в жертва своя разсъдък и решителност, и всичките си цели и намерения. Искам ви, малките ми! Искам вашата кръв, невинната ви кръв. Искам вашето обожание в мига, когато забия във вас зъбите си. Да, това надхвърля всяко изкушение.

Но в този миг на безценен покой и обзел ме срам, аз ги видях за пръв път — истинските вампири в залата. Малки бели личица, плаващи като маски над вълните от безформени лица на смъртни, отчетливо забележими, също като лицето на Магнус отдавна-отдавна в онази малка булевардна зала. И знаех, че и Луи зад кулисите също ги вижда. Но единственото, което виждах в тях, което се излъчваше от тях, бе удивление и страх.