Ан Райс - Вампирът Лестат

Бусът беше спрял до мантинелата високо горе. Вампирите скачаха от ръба на шосето като големи бели насекоми и се приземяваха на крака върху склона.

Бях готов да изляза насреща им.

Но отново, щом първият се спусна към нас с вдигнат сърп, се разнесе онзи мъртвешки, свръхестествен крясък, последва ослепителен взрив и лицето на онази твар се превърна в черна маска сред бушуващи оранжеви пламъци. Тялото се загърчи в страшен танц.

Останалите се обърнаха и хукнаха.

Понечих да ги погна, но Габриел ме обхвана с ръце и не ме пускаше. Силата й ме вбесяваше, и в същото време бях поразен от нея.

— Престани, по дяволите! — възкликна тя. — Луи, помогни ми!

— Пусни ме! — креснах яростно. — Искам да хвана един от тях, само един! Мога да настигна последния от шайката!

Ала тя не ме пускаше, а с нея аз нямаше да се бия. Луи също подкрепи сърдитите й, отчаяни молби:

— Лестат, не хуквай да ги преследваш — заяви той с обичайния си вежлив тон, напрегнат докрай. — Стига ни вече. Трябва веднага да се махнем оттук.

— Добре! — отстъпих аз неохотно. А и вече бе късно. Изгорелият бе загинал сред пушек и пращящи пламъци, а останалите бяха потънали без следа в притихналия мрак.

Нощта наоколо внезапно опустя, чуваше се единствено грохотът на преминаващите коли високо горе по магистралата. И ето ни там — тримата стояхме заедно, огрени от зловещото сияние на горящата кола.

Луи уморено избърса саждите от лицето си. Белият му колосан нагръдник беше изцапан, кадифеното му дълго наметало — прогорено и разкъсано.

Ето я и Габриел, все същият малък скитник, каквато бе толкова отдавна — прашното парцаливо хлапе, облечено с опърпани яке и панталони с джобове в цвят каки, нахлупила накриво кафявата филцова шапка на прекрасната си главица.

Сред какофонията на градския шум чухме приближаващия се тънък вой на сирени.

Ала и тримата не помръднахме — чакахме и се споглеждахме. И знаех, че всички се оглеждаме за Марий. Нямаше как да е иначе. И той беше с нас, а не против нас. И щеше да ни се отзове сега.

Произнесох тихо името му на глас. Взрях се в тъмното под магистралата и наоколо, към безкрайната армия от къщички, стълпили се по околните хълмове.

Но чувах единствено сирените, които виеха все по-силно, и мърморенето на човешки гласове — смъртните вече започваха да се изкачват от булеварда нагоре по дългия склон.

Забелязах страха по лицето на Габриел. Протегнах ръце и се приближих към нея, въпреки цялата ужасна суматоха и смъртните, които все повече се приближаваха, и колите, спрели горе по магистралата.

Тя поривисто и топло ме прегърна, но ми направи знак да побързам.

— Ние сме в опасност! Всички ние! — прошепна. — Ужасна опасност. Ела!

Беше пет часът сутринта и аз стоях сам пред стъклената врата на къщата в долината Кармел. Габриел и Луи бяха отишли заедно сред хълмовете, за да намерят място за почивка.

От един телефонен разговор със севера бях разбрал, че моите смъртни музиканти са здрави и читави, на сигурно място в тяхното ново скривалище в Сонома и са развихрили луд купон зад електрифицирани огради и порти. Що се отнася до полицията, журналистите и техните неизбежни въпроси, е, щеше да им се наложи да почакат.

А сега чаках сам под утринната светлина, както винаги, и се чудех защо Марий не се е показал, защо ни бе спасил, само за да изчезне безмълвно.

— Ами ако не е бил Марий? — попита тревожно Габриел по-късно, докато крачеше напред-назад. — Уверявам те, почувствах съкрушителна заплаха. Усетих, че опасност застрашава и нас, и тях. Почувствах я пред залата, когато потеглих. Чувствах я, когато стояхме край горящата кола. Имаше нещо в нея. Това не беше Марий, убедена съм…

— Да, нещо почти варварско — потвърди Луи. — Почти, но не съвсем…

— Да, почти дивашко — додаде тя и го погледна утвърдително. — А дори и да е бил Марий, какво те кара да мислиш, че не те е спасил, за да може той сам да ти отмъсти, както желае?

— Не — засмях се тихо. — Марий не иска мъст, иначе вече да ми е отмъстил. Поне това зная.

Но бях твърде развълнуван само от това, че я виждам с предишната й походка, с едновремешните жестове. И ах, да, с опърпания костюм за сафари. След двеста години тя все още си бе същата безстрашна изследователка. Когато седна, яхна стола като каубой и отпусна брадичка на високата облегалка.

Имахме толкова много да си говорим, да си разказваме, и просто бях прекалено щастлив, че да се страхувам.

А и освен това страхът бе твърде ужасяващ — бях разбрал вече, че съм допуснал още една сериозна грешка. Осъзнах го за първи път, когато поршето избухна и Луи все още бе в него. Тази моя малка война щеше да постави под заплаха онези, които обичах. Какъв глупак съм бил да си мисля, че мога да привлека злобата върху себе си.