Ан Райс - Вампирът Лестат

Телевизионна антена! От тази снежна пустош тя се свързваше със сателита — ето какво беше това! А счупените стъкла по пода бяха от стъклото на телевизионен екран. Видях го. Каменна пейка… Счупен телевизионен екран. Шум.

Видението се стопи.

МАРИЙ!

Опасност. Лестат. Всички сме в опасност. Тя… Не мога… Лед. Погребан под лед. — Пръснати по каменния под стъкла, на пейката няма никой, тонколоните трещят и от тях гръмко се разнасят звънтенето и вибрациите на „Вампирът Лестат“. — Тя… Лестат, помогни ми! Всички ние… сме в опасност. Тя…

Тишина. Връзката се прекъсна.

МАРИЙ!

Улавях нещо, ала твърде слабо. Колкото и мощ да притежаваше, просто се чуваше твърде слабо!

МАРИЙ!

Бях се навел през прозореца и се взирах в утринното сияние, то грееше все по-ярко, очите ми сълзяха, върховете на пръстите ми разтапяха нагорещеното стъкло.

Отговори ми! Акаша ли е? Ти ми казваш, че е Акаша, че тя го е сторила? Че е била тя?

Но слънцето вече се издигаше над планините и смъртоносните лъчи се сипеха над долината, пълзяха надолу към дъното й.

Изскочих от къщата и се втурнах през полето към хълмовете, затулил с длан очи.

И само след мигове вече бях стигнал до тайното си подземно скривалище. Отместих камъка и заслизах надолу по грубо изкопаните тесни стъпала. Още един завой и още един и вече бях сред прохладна, спасителна тъмнина, миришеше на пръст, и полегнах на калния под на тясната килия. Сърцето ми туптеше като бясно, крайниците ми трепереха. Акаша! „Тази твоя музика е способна и мъртъвците да пробуди.“

Ах, де да можех да не затварям очи, де да бях способен да мисля, ех, ако слънцето не изгряваше!

Тя е била там, в Сан Франциско, била е съвсем близо до нас, когато е изгаряла враговете ни. Чужда, напълно чужда… Да.

Но не и нецивилизована, не, не дивачка. Не, тя не беше такава. Тя само съвсем скоро се бе пробудила отново, моята богиня, излетяла като великолепна пеперуда над своя пашкул. А какво бе светът за нея? Как бе дошла при нас? За какво ли мислеше? Опасност за всички ни. Не! Не вярвам! Тя бе убила враговете ни. Бе дошла при нас.

Ала вече не можех да се боря със сънливостта и с тежестта в цялото ми тяло. Тези съвсем обикновени усещания надделяваха над цялото ми удивление и възбуда. Тялото ми се отпусна и безпомощно застина, проснато на земята.

И после внезапно почувствах как една ръка обхваща моята длан.

Бе студена като мрамор, и също тъй здрава и силна.

Очите ми рязко се отвориха и се втренчиха в мрака. Стиснаха ме още по-силно. Буйни, гъсти копринени коси докоснаха лицето ми. Ледена ръка погали гърдите ми.

О, моля те, любима моя, прекрасна моя, моля те! — искаше ми се да възкликна, ала очите ми се затваряха! Скованите ми устни не можеха да помръднат. Губех съзнание.

Слънцето бе изгряло в небето.

Радост от живота (фр.). — Б.пр.

Пето действие, пета сцена, превод Александър Шурбанов. — Б.р.

„О, спасителна жертво, що разтварящ пред нас небесните порти, вражи войски настъпват към нас, сила ни дай, помогни ни“ — част от благодарствен химн, написан от св. Тома от Аквино.

„Пред великото причастие да склоним глави“ — част от химн, написан от св. Тома от Аквино.

Пание — пола, опъната върху обръчи от китова кост.