Ан Райс - Вампирът Лестат

Треперех от чиста възбуда и по лицето ми струеше червеникава пот.

Лъчите на прожекторите блуждаеха из публиката и ни оставиха окъпани в сребрист полумрак, и където и да паднеше лъч, тълпата се загърчваше в конвулсии и ревеше двойно по-силно.

Какъв беше този звук? Сигнал, че човекът се превръща в тълпа — струпалите се тълпи около гилотината, древните римляни, надаващи крясъци за християнска кръв. И келтите, събрани в дъбравата в очакване на Марий бога. Дъбравата бе пред очите ми, както тогава, когато Марий ми разказваше своята история. Дали факлите са били по-ярки от тези разноцветни лъчи? Дали ужасните великани от върбови клони са били по-високи от тези стоманени конструкции, поддържащи редовете от високоговорители и бляскави прожектори от двете ни страни?

Ала тук нямаше насилие, нямаше смърт — само детинска жизнерадост, която се изливаше от младите смъртни, от младите тела, енергия, дълго съсредоточавана и сдържана, която изригваше неистово.

Нова вълна хашиш се надигна от предните редове. Дългокоси, облечени в кожа рокери с кожени гривни с шипове бяха вдигнали ръце над главите си и пляскаха — приличаха на призраци на келти с разветите варварски коси. И от всички кътчета на това продълговато, кухо, задимено пространство се изливаше без задръжки чувство, което може би бе любов.

Светлината трепнеше и движенията на тълпата изглеждаха насечени, сякаш тя се мяташе в конвулсивни гърчове.

Те скандираха в унисон, все по-силно и по-силно, една-единствена дума: ЛЕСТАТ! ЛЕСТАТ! ЛЕСТАТ!

О, това е истински божествено! Кой ли смъртен би могъл да издържи на тази наслада, на това обожание? Стиснах краищата на черното си наметало — това бе знакът. Тръснах коси и те се посипаха на талази. И тези жестове отприщиха нов поток от викове чак до края на залата. Лъчите на прожекторите се метнаха към сцената. Разперих наметалото от двете страни като криле на прилеп.

Писъците се сляха в гръмогласен монолитен рев.

— A3 Съм Вампирът Лестат! — изкрещях аз с цяло гърло и отстъпих назад от микрофона. Звукът, почти видим, се изви над цялата овална зала и викът на тълпата се издигна още по-високо, още по-силно, сякаш за да погълне ехото.

— Хайде, Да Ви Чуя! Обичате Ли Ме? — изкрещях внезапно, без изобщо да го очаквам от себе си. Навсякъде тропаха с крака, тропаха не само по бетонния под, но и по дървените седалки.

— Колко От Вас Искат Да Станат Вампири?

Ревът премина в гръм. Няколко души се опитаха да се изкатерят отпред на сцената и бодигардовете ги издърпаха. Един от грамадните черни рошави рокери подскачаше нагоре-надолу, стиснал кутия бира във всяка ръка.

Прожекторите светнаха още по-ярко, като сиянието на взрив. От високоговорителите и апаратурата зад мен ревна оглушително двигателят на локомотив, сякаш влакът всеки миг щеше да изскочи на сцената.

Той погълна всички други звуци в залата. Тълпата танцуваше и се клатушкаше пред мен в оглушителната тишина. И тогава яростно и пронизително зави електрическата китара. Барабаните гръмнаха в маршов ритъм, стържещият локомотивен звук на синтезатора излетя във висините, а после рухна в бълбукащия казан на шумовете в такт с марша. Време беше да започне песента в минор, детинският й текст екна над акомпанимента:

Грабнах микрофона от стойката, изтичах до единия край на сцената, после до другия, а наметалото се развяваше зад гърба ми:

Те протягаха ръце и се мъчеха да докопат глезените ми, пращаха ми въздушни целувки, момчетата вдигаха своите момичета да докоснат наметалото ми, когато то прелиташе над главите им.

Костеливо орехче яростно удряше по струните, скочи към мен и се завъртя бясно. Музиката се издигна и премина в пронизително глисандо, барабаните и цимбалите тътнеха, бълбукащият казан на синтезатора отново закипя.

Усетих как музиката прониква в костите ми. Дори и служението в старото римско сборище не бе ме завладявало така.

Втурнах се в танца, завъртях гъвкаво бедра, а после ги залюлях напред-назад и двамата с нея се приближихме до самия край на сцената. Изпълнявахме свободните еротични движения на Пулчинела и Арлекин и на всички останали герои от старите комедии, импровизирахме като тях някога, инструментите се откъсваха от тънката мелодия и беснееха, а после пак се завръщаха при нея, а ние се нахъсвахме един друг в танца, нямаше нищо отрепетирано, всеки беше в роля, всичко бе напълно ново.