Ан Райс - Вампирът Лестат

Кимнах. Вдъхнах дълбоко и извърнах очи от него, и ми се искаше да бях способен да кажа онова, което наистина исках. Че го обичам. Ала не можех. Чувството бе твърде силно.

— Каквото и да се случи, ще си струва — рекох. — Тоест, ако ти и аз, и Габриел, и Арман… и Марий се съберем заедно дори за кратко, ще си струва. Ами ако и Пандора реши да се покаже? И Маел. И само Бог знае колко други още. Ами ако дойдат всички древни? Ще си струва, Луи. А що се отнася до останалото, не ме вълнува.

— Не, вълнува те — усмихна се той. Бе дълбоко запленен. — Ти си уверен, че ще бъде завладяващо, и че каквато и битка да водиш, ти ще я спечелиш.

Склоних глава и се засмях. Пъхнах ръце в джобовете на панталоните си, както правеха смъртните мъже в днешно време, в този век, и тръгнах през тревата. Полето, дори и в прохладната калифорнийска нощ, все още ухаеше на слънце. Не му казах за завладелите ме чувства, присъщи на смъртните — суетата на желанието да излезеш на сцена, за странното безумие, което ме обземаше, когато се видех на телевизионния екран, когато виждах лицето си на обложките на албума, залепени на витрината на някой магазин за плочи на Северното крайбрежие.

Той вървеше до мен.

— Ако древните наистина желаеха да ме унищожат, не мислиш ли, че вече щяха да са го сторили? — попитах.

— Не — отвърна той. — Аз те видях и те проследих. Ала преди това не можех да те намеря. Още щом чух, че си излязъл от земята, започнах да те търся.

— А как чу за това?

— Във всички големи градове има места, където се събират вампирите. Няма как да не си го узнал вече.

— Не, не съм. Разкажи ми.

— Това са барове, които ние наричаме Вампирските явки — той леко се подсмихна, когато го произнесе. — В тях има и постоянна клиентела от смъртни, разбира се, и ние ги познаваме по имена. В Лондон това е „Доктор Полидори“, „Ламия“ — в Париж, „Бела Лугоши“ в Лос Анджелис, а в Ню Йорк — „Кармила“ и „Лорд Рутвен“. А тук, в Сан Франциско, е вероятно най-прекрасният от всички, едно кабаре, което се казва „Дъщерята на Дракула“, на улица „Кастро“.

Избухнах в неудържим смях и забелязах, че и той едва сдържа смеха си.

— А къде сред тях са имената от „Интервю с вампир“? — попитах с насмешливо възмущение.

— Verboten — отвърна той и повдигна леко вежди — та нали те не са измислени, а истински. Но ще ти кажа, че сега на улица „Кастро“ въртят твоите видеоклипове. Смъртната клиентела ги иска! Вдигат наздравици за теб с коктейлите си „Блъди Мери“ с водка. От „Танца на Невинните“ стените се тресат.

Вече изпадах в пристъп на истеричен смях. Опитах се да го потисна. Тръснах глава.

— Но освен това ти предизвика своего рода революция и в речта на посетителите на задната стаичка — продължи той със същия насмешливо строг маниер, но не успяваше да удържи сериозното изражение на лицето си.

— За какво говориш?

— Магията на мрака, Мрачния дар, Дяволския път — всички те дърдорят тези думи, тия недодялани голишарчета, дето още не са и заприличали на вампири. Подражават на книгата ти, въпреки че изобщо не я признават. Кичат се с египетски украшения. Черното кадифе пак излезе на мода.

— Самото съвършенство! — възкликнах. — Но тези барове, какво представляват те?

— Натъпкани са с всякакви джунджурии на тема вампири — отвърна той. — Стените са украсени с плакати от филми за вампири, а на големи екрани непрекъснато се въртят самите филми. Смъртните, които ги посещават, са си цял цирк, всякакви артистични типове — пънкарчета, художници, пременени с черни пелерини и бели пластмасови вампирски зъби. Нас направо не ни забелязват. В сравнение с тях ние често сме невзрачни. А на приглушената светлина все едно сме невидими сред всичкото това кадифе и египетски украшения. Разбира се, никой не дебне смъртните клиенти. Ние ходим във вампирските барове, за да си разменяме сведения. Вампирският бар е най-безопасното място за всеки смъртен в целия християнски свят! Във вампирските барове не се убива.

— Чудя се как ли никой не се е сетил за това по-рано!

— Сетили са се — поправи ме той. — В Париж това беше Театърът на вампирите.

— Разбира се — признах. Той продължи:

— Преди месец из Вампирските явки се заговори, че си се върнал. После новината остаря. Разправяха, че ловуваш из Ню Орлиънс, а после научиха и за намеренията ти. Сдобиха се с първите копия на твоята автобиография. Разговорите за видеоклиповете нямаха край.

— А защо не съм ги видял в Ню Орлиънс?

— Защото от половин век Ню Орлиънс е територия на Арман. Никой не смее да ловува в Ню Орлиънс. Бяха го научили чрез информационни източници на смъртните, новините дойдоха от Лос Анджелис и Ню Йорк.