Ан Райс - Вампирът Лестат

Не, това не е сън, казах си аз. Това се случва в действителност. Той е там. Де да можех да видя града зад стъклата, да разбера къде се намира! Де да можех да чуя езика, на който говори на младите актьори!

— Марий! — повиках го, но пръстта, която ме обгръщаше, погълна звука.

Картината се смени.

Марий се намираше в голямата кабина на асансьор и слизаше в някакво подземие. Метална врата издрънча и изскърца, и той влезе в просторното светилище на Онези, които трябва да бъдат пазени. И колко различно бе всичко! Нямаше ги вече египетските картини, благоуханието на цветята, блясъкът на златото.

Високите стени бяха покрити с пъстрите цветове на импресионистите и безброй петънца изграждаха фрагменти от бликащия от енергия свят на двайсети век. Над слънчеви градове прелитаха аероплани, над дъгите на стоманени мостове се издигаха кули, железни кораби плаваха из сребристи морета. Това бе цяла вселена и тя разтваряше стените, върху които бе изобразена, и обгръщаше неподвижно застиналите фигури на Акаша и Енкил.

Марий обикаляше из светилището. Минаваше покрай тъмни скулптури от оплетени фигури, телефонни апарати, пишещи машини на дървени поставки. Той постави пред Онези, които трябва да бъдат пазени, голям, внушителен грамофон, и деликатно постави игличката върху въртящата се плоча. През металната фуния се изляха слаби, скрибуцащи звуци на виенски валс.

Гледката предизвика у мене смях — това чудно изобретение сякаш им се поднасяше в жертва. Дали и валсът бе като благовонията, разнасящи се из въздуха?

Но Марий не бе приключил със задачите си. Той разгъна на стената бял екран, а после от една платформа, която се намираше зад седналите бог и богиня, прожектира на него движещи се образи на смъртни. Онези, които трябва да бъдат пазени, се взираха нямо в трепкащите изображения. Електрическата светлина блестеше по бялата им кожа, а те приличаха на статуи в музей.

А после се случи още по-голямо чудо. Подскачащите фигурки във филма заговориха. Те говореха, и говорът им заглушаваше скрибуцането на валса.

И докато гледах, скован от възбуда, скован от радост, че виждам всичко това, внезапно ме погълна огромна тъга и ме смаза великото прозрение: всичко това бе само сън. Защото в действителност не бе възможно фигурките от филмите да говорят.

Залата и всички малки чудеса, които я изпълваха, станаха безплътни и се разсеяха.

Ах, ужасно несъвършенство, ужасен малък знак, който издаде, че съм измислил всичко! И то го бях измислил от частици истина — немите филми, които сам бях гледал в театърчето „Щастливият час“, грамофоните, които чувах от десетки къщи около мен в тъмното.

И виенският валс, ах, излязъл от магията, която ми бе сторил Арман… Тези мисли разкъсваха сърцето ми.

Защо не бях мъничко по-сръчен в умението си да се самозалъгвам, да запазя филма ням, какъвто и трябва да бъде? Тогава бих могъл да продължа да вярвам, че това видение все пак е истина.

Ала ето и последното доказателство, че тя, тази дръзка и себична фантазия е родена от въображението ми: Акаша, моята възлюбена, ми проговори!

Акаша стоеше на вратата на светилището и се взираше в дълъг подземен коридор към асансьора, с който Марий се бе завърнал в горния свят. Черната й коса падаше, гъста и тежка, по белите й рамена. Тя вдигна бялата си студена ръка и ми махна. Устните й бяха червени.

— Лестат! — прошепна тя. — Ела!

Мислите й потекоха беззвучно като думите на старата царица вампир, която преди много, много години ми каза същото под гробището на Невинните:

На моето каменно възглаве съм сънувала сънища за света на смъртните горе. Слушала съм гласовете му, новата му музика и те са ме унасяли като приспивни песни в моя гроб. Представяла съм си неговите фантастични открития, познала съм куража му в предвенното светилище на моите мисли. И макар и той да ме отхвърля в ослепителните си форми, копнея за някого, който да притежава силата да скита из него без страх, да язди по Дяволския път през самото му сърце.

— Лестат! — прошепна тя отново, и мраморното й лице бе скръбно и живо. — Ела!

— О, любима моя — отвърнах и усетих горчивия вкус на земята по устните си. — Де да можех!

Лестат дьо Лионкур

в годината на своето Възкресение, 1984

Една седмица преди албумът ни да излезе в продажба, те за пръв път се свързаха с нас, за да ни заплашат по телефонните жици. Секретността около рокгрупата „Вампирът Лестат“ излизаше скъпо, но бе почти непробиваема. Дори и издателите на моята автобиография оказаха пълно сътрудничество. И по време на проточилите се месеци на записи и снимки не бях видял нито един от тях в Ню Орлиънс, нито пък ги бях чул да бродят наоколо.