Ан Райс - Вампирът Лестат

Пропадах във въздуха.

Пропадах все по-надолу и по-надолу, прелетях покрай прозорците на кулата и накрая застлания с камъни път се надигна и ме улови, и всички кости в тялото ми се строшиха в своя тънък калъф от безсмъртна кожа.

Изминаха цели две години, докато събера достатъчно сили да се кача на кораб за Луизиана. И все още бях тежко осакатен и покрит с белези. Но трябваше да напусна Европа, където до мен не достигна ни вест нито от моята изгубена Габриел, нито от великия и могъщ Марий, който несъмнено бе произнесъл присъдата си над мен.

Трябваше да се прибера у дома. А домът ми беше Ню Орлиънс, където бе топло, където цветята цъфтяха неспирно, където все още притежавах десетина пустеещи стари къщи, закупени с неизчерпаемия ми запас от богатства, с гниещи бели колони и разкривени веранди, около които можех да бродя.

Последните години на деветнайсети век прекарах в пълно уединение в стария Градински квартал, на една пряка от гробището Лафайет, в най-хубавата от своите къщи, в дрямка под високите дъбове.

Прочетох на светлината на свещи или газени лампи всички книги, с които успях да се сдобия. Живеех също като Габриел, затворена в стаята си в замъка, само дето тук нямаше мебели. Купищата книги запълваха стая след стая чак до тавана, а аз преминавах в следващата. От време на време събирах достатъчно сили да проникна в някоя библиотека или стара книжарница, за да си набавя още томове, но излизах навън все по-рядко и по-рядко. Изписвах си периодични издания. Трупах свещи и бутилки и тенекии газ за лампи.

Не помня кога настъпи двайсети век — помня само, че всичко все повече потъмняваше и погрозняваше и красотата, която бях познал през старите времена на осемнайсети век повече отвсякога бе възприемана като фантасмагорична идея. Сега светът бе управляван от буржоазията според скучни принципи. На чувствеността и разточителността, които старият режим тъй обичаше, се гледаше с подозрение.

Ала зрението и мислите ми се замъгляваха все повече и повече. Вече не преследвах човеци. А вампирът не може да живее без човешка кръв, без човешка смърт. Оцелявах, като примамвах животинчета от градините на стария квартал, разглезени кучета и котки. А когато дори и тях се затруднявах да хвана, е, винаги разполагах с гризачите, които можех да подмамя като Вълшебния свирач, тлъсти, дългоопашати сиви плъхове.

Една нощ се принудих да измина по притихналите улици дългия път до едно опърпано театърче, наречено „Щастливият час“, близо до крайбрежните бордеи. Исках да видя новите неми движещи се картини. Бях увит в балтон, около врата си бях омотал шал, за да скрива изпитото ми лице. Кльощавите си като на скелет ръце бях скрил в ръкавици. Гледката на дневното небе, дори и като несъвършено изображение на филмовата лента, ме ужаси. Ала унилите черно-бели тонове сякаш съвършено подхождаха на този безцветен век.

Не мислех за другите безсмъртни. Ала от време на време се появяваше по някой вампир — някое осиротяло голишарче, случайно натъкнало се на леговището ми, или скиталец, дошъл да дири легендарния Лестат и да го моли да му довери тайни, да му даде сили. Противни ми бяха тези натрапници.

Дори и тембърът на свръхестествен глас ми късаше нервите и ме караше да се забия в най-далечния ъгъл. Ала колкото и голяма да беше болката, преравях мислите на всеки новодошъл за някакви знания за моята Габриел. Ала никога не открих. След това нищо не ми оставаше, освен да пренебрегвам клетите човешки жертви, които демонът ми довеждаше с напразната надежда да ми помогне да се съвзема.

Но тези срещи не траеха много дълго. Изплашени, наскърбени, сипещи проклятия, натрапниците си отиваха и ме оставяха в блажена тишина.

Лежах в тъмното и пропадах по-надълбоко, далече от всичко.

Дори вече не четях много. А когато четях, то това беше списание „Черната маска“. Четях разкази за противните, невярващи в нищо хора на двайсети век — облечени в сиво мошеници, обирджии на банки и детективи, и се опитвах да си спомням нещо. Ала бях тъй слаб, тъй уморен…

И най-сетне, в една ранна вечер, при мен дойде Арман.

Отначало ми се стори, че ми се привижда. Той стоеше съвсем неподвижно в полуразрушения салон и изглеждаше по-млад отвсякога с шапката от къса кестенява коса, подстригана по модата на двайсети век, и тесен костюм от тъмен плат.

Нямаше начин да не е илюзия тази фигура, която влезе в салона и погледна надолу към мен, легнал по гръб на пода до счупения френски прозорец и четящ история за Сам Спейд на лунната светлина. Само че… ако исках да извикам при мен въображаем гостенин, то това несъмнено нямаше да бъде Арман.