Ан Райс - Вампирът Лестат

И ме обзе страх, че никога няма да ми позволят да изляза оттук, че ще ме погребат, както бяха погребали онези, гладуващите, под Гробището на невинните, че съм допуснал фатална грешка. Заеквах и плачех, и се опитвах да говоря на Арман. А после разбрах, че Арман изобщо го нямаше там. Ако бе идвал, то също толкова бързо си бе отишъл. Привиждаха ми се картини.

И жертвата, топлата жертва…

— Умолявам ви, дайте ми я!

И Арман отвръща:

— Ще кажеш онова, което аз ти наредих да кажеш.

Това бе съд на тълпата чудовища, белолики демони, които крещяха обвинения, Луи се молеше отчаяно, Клодия се взираше нямо в мен… И аз казах: да, тя беше тази, която го стори, да, и запроклинах Арман, когато той отново ме блъсна в тъмното, и невинното му лице бе лъчезарно както винаги.

— Но ти се справи добре, Лестат. Добре се справи.

Какво бях сторил? Бях свидетелствал срещу тях, че са нарушили древните закони? Че са въстанали срещу предводителя на сборището? Та какво ли знаеха те за древните закони? Крещях и зовях Луи. А после в мрака пих кръв, жива кръв от нова жертва, и не беше целебната кръв, бе просто кръв.

Отново се возехме в каретата, валеше. Пътувахме през полето. А после се заизкачвахме все по-нагоре и по-нагоре в старата кула, чак на покрива. Държах в ръце окървавената жълта рокличка на Клодия. Бях я видял в тясното и влажно място, където слънцето я е изпепелило.

— Разпръснете пепелта! — помолих, ала никой не се помръдна. Разкъсаната, окървавена жълта рокличка лежеше на пода на килията. Сега бе в моите ръце.

— Те ще разпръснат пепелта, нали? — попитах.

— Не искаше ли ти справедливост? — попита ме Арман, увит в черната си вълнена пелерина, за да се пази от вятъра, с лице, потъмняло от силата, вляла се в него след скорошния лов.

Какво общо имаше всичко това със справедливостта? Защо държах този предмет, тази рокличка?

Загледах се надолу от назъбените стени на Магнус и видях, че градът е дошъл, за да ме хване. Той протягаше дългите си ръце, за да прегърне кулата, а въздухът вонеше на фабричен дим.

Арман стоеше неподвижно до каменните перила и ме гледаше, и внезапно ми се стори тъй млад, колкото бе Клодия. И гледай да се увериш, че са поживели, преди да ги сътвориш, и никога не сътворявай някой толкова млад като Арман. Преди смъртта си тя не бе казала нищо. Оглеждала е събралите се около нея, все едно са великани, ломотещи на незнаен език.

Очите на Арман бяха зачервени.

— Луи… Къде е той? — попитах. — Те не са го убили. Видях го. Той излезе под дъжда…

— Пратиха подире му преследвачи — отвърна той. — Вече е унищожен.

Лъжец с лице на момченце от църковния хор.

— Спри ги! Длъжен си! Ако има още време…

Той поклати глава.

— Защо не можеш да ги спреш? Защо си устроил всичко това — и съдът, и всичко? Какво те е грижа за това, което са ми сторили?

— Свърши се.

Сред рева на вятъра се разнесе писъка на парна свирка. Връзката между мислите ми се разпада… Те се изгубват… И не искат да се върнат. Луи, върни се.

— И ти нямаш намерение да ми помогнеш, нали?

Отчаяние.

Той се наведе напред и лицето му се преобрази, както преди много, много години, сякаш гневът го разтапяше отвътре.

— Ти, който унищожи всички ни, ти, който взе всичко! Какво ли те е накарало да мислиш, че ще ти помогна? — той се приближи, лицето му бе неузнаваемо разкривено. — Ти, който ни сложи на крещящи плакати на булевард Дю Тампл, превърна ни в герои на евтини историйки и салонни беседи!

— Но аз не съм сторил това. Ти знаеш, че аз… Кълна се… Не съм го сторил аз!

— Ти, който изнесе тайните ни на светло, контето, маркизът с бели ръкавици, демонът с кадифено наметало!

— Ти си побъркан — да обвиняваш мен за всичко! Нямаш право! — настоях, ала гласът ми толкова силно трепереше, че сам не разбирах какво говоря.

И неговият глас се стрелна от устата му като змийски език:

— Под онова старинно гробище ние живеехме като в рая! — изсъска той. — Имахме своя вяра и своя цел. И ти беше този, който ни прогони оттам с пламтящ меч! Какво имаме сега ние? Отговори ми! Нищо друго, освен обичта помежду ни, а какво ли означава тя за твари като нас!

— Не, не е вярно, всичко това вече се случваше! Ти нищо не разбираш! И никога не си го разбирал!

Ала той не ме слушаше. И нямаше никакво значение дали ме слуша, или не. Той пристъпваше все по-близо, и ръката му се стрелна като черна мълния, главата ми отхвърча назад, и аз видях небето и преобърнатия с главата надолу Париж.