Ан Райс - Вампирът Лестат

Тъга ли виждах тогава по лицето му? Несъмнено не тържествуваше. Той ненатрапчиво наблюдаваше треперещите ми ръце, докато ръкомахах, и чакаше търпеливо, когато се запънех и не можех да намеря подходящите думи.

Малко вливане от неговата кръв щеше да ускори изцелението ми, прошепнах му. Малко вливане щеше да проясни мислите ми. Опитах се да не проявя надменност или да настоявам за справедливост, когато му припомних, че аз съм му дал неговата кула и златото, с което е построил къщата си, че все още съм собственик на Театъра на вампирите, че без съмнение той можеше да направи сега за мен нещо толкова малко, толкова интимно. В думите, които му говорех, имаше грозна наивност — умът ми бе помътен, бях слаб, зажаднял и уплашен. Горещината от огъня будеше у мен нетърпение. Светлината, отразена от тъмните влакна на дървото в тези задушни покои караше въображаемите лица да изплуват и да изчезват.

— Не искам да оставам в Париж — обясних. — Не искам да безпокоя нито теб, нито сборището в театъра. Моля те само за това дребно нещо. Моля те… — като че и куражът, и думите ми бяха свършили.

Измина много време.

— Разкажи ми пак за този Луи.

Сълзи позорно бликнаха от очите ми. Заповтарях някакви глупави фрази за унищожителната човечност на Луи, за това, как е разбирал неща, непостижими за ума на други безсмъртни. Лекомислено шепнех признания от дълбините на душата си. Не Луи ме беше нападнал, а жената, Клодия.

Забелязах как нещо в него се раздвижи. Бледа руменина покри страните му.

— Видели са ги тук, в Париж — рече той тихо. — И тя, това създание, не е жена. Тя е дете вампир.

Не си спомням какво последва. Може би съм се опитал да обясня гафа. Може би съм признал, че няма как да оправдая стореното. Може би отново съм започнал да му обяснявам целта на моето посещение, какво ми е нужно, какво трябва да получа. Помня, че се чувствах напълно унизен, когато той ме поведе навън, към очакващата ни карета, и ми каза, че трябва да отида с него в Театъра на вампирите.

— Ти не разбираш — рекох. — Аз не мога да отида там. Не искам да се показвам такъв пред другите. Спри каретата. Трябва да постъпиш така, както те моля.

— Не, това ще получиш най-накрая — каза той с най-нежен глас. Вече вървяхме по пълните с хора парижки улици. Не виждах града, който помнех аз — това бе кошмар, този мегаполис с бучащи парни влакове и грамадни бетонни булеварди. Никога димът и мръсотията на индустриалната епоха не са ми се стрували толкова отвратителни, колкото тук, в Града на светлината.

Почти не си спомням как той ме е изкарал от каретата и се препъвах по широките тротоари, докато той ме подбутваше към вратите на театъра. Какво бе това място, тази огромна сграда? Това ли беше булевард Дю Тампл? И после — спускането в онова страшно подземие, пълно с грозни копия на най-кървавите картини на Гоя, Брьогел и Бош.

И най-сетне гладът, докато лежах на пода на тухлената килия, неспособен дори да го обсипя с проклятия, и мракът бе изпълнен с трептения от преминаващите омнибуси и трамваи, и в него отново и отново проникваше далечното скърцане на железни колелета.

В някакъв момент открих в мрака присъствието на смъртна жертва. Ала тя бе мъртва. Студена, предизвикваща гадене кръв. Няма нищо по-ужасно от това да се нахраниш с такава кръв, легнал върху лепкавия труп, да изсмукваш остатъците.

А после дойде Арман — стоеше неподвижно в тъмното, безупречен в своята бяла ленена риза и черен вълнен редингот. Той заговори приглушено за Луи и Клодия и че ще се състои някакъв съд. Дойде и коленичи до мен, за кратко забрави да се преструва на човек, на юношата джентълмен, който никога не би седнал на такова мръсно и влажно място.

— Ти ще заявиш пред другите, че именно тя го е сторила — рече той.

И останалите, новите, един по един се изредиха на вратата да ме погледнат.

— Донесете му дрехи — нареди Арман, положил длан на рамото ми. — Той, нашият изгубен господар, трябва да изглежда представително, както винаги е бил обичаят му.

Помолих да поговоря с Елени, с Феликс или Лоран, но те се смееха. Тези имена изобщо не им бяха известни. Името Габриел също нищо не им говореше.

А къде беше Марий? Колко ли страни, реки, планини ни разделяха? Дали той виждаше и чуваше това, което се случва?

Мечтаех си да се измъкна оттук, да се завърна в Луизиана, да оставя времето да изпълни неизбежната си задача. Пак мечтаех за земята, за хладните й дълбини, които бях познал за толкова кратко в Кайро. Мечтаех за Луи и Клодия, и че сме заедно. Клодия по някакво чудо бе пораснала и се бе превърнала в прекрасна жена, и тя ми каза със смях: „Виждаш ли, ето защо дойдох в Европа — да открия как да постигна това!“