Ан Райс - Вампирът Лестат

И да нямаше смисъл, поне го имаше блясъка на сходството, смайващото повторение на все същата стара тема .

И богът умира. И богът възкръсва. Ала този път няма спасени.

С кръвта на Акаша, ми бе казал Марий, ти ще оцелееш от беди, които биха погубили други наши себеподобни.

По-късно, изоставен сред вонята и тъмата на блатото, аз усетих как жаждата очертава моите пропорции, как жаждата ме тласка, усещах как челюстите ми се разтварят в зловонната вода и зъбите ми търсят топлокръвните създания, които можеха отново да ме изправят на крака, за да закрача по дългия път.

И три нощи по-късно, когато отново бях победен и моите деца завинаги ме изоставиха сред пламтящата преизподня на градската ни къща, кръвта на древните, на Магнус, на Марий и на Акаша ме крепеше, докато изпълзявах от пламъците.

Но без ново вливане от тази целебна кръв аз бях оставен на произвола на времето да излекува моите рани.

И онова, което Луи не би могъл да опише в своята история, е какво ми се случи по-нататък, как години наред ловувах в периферията на човешкото стадо, отвратително, сакато чудовище, способно да поваля единствено съвсем младите и болнавите. Постоянно застрашаван от своите жертви, аз се превърнах в самата антитеза на романтичния демон, вдъхвах ужас, а не захлас, почти пълно подобие на старите привидения от Гробището на невинните, мръсни и дрипави.

Нанесените ми рани съсипаха духа ми, способността ми да разсъждавам. И от онова, което виждах в огледалото всеки път, когато дръзнех да погледна, душата ми се разтреперваше.

Ала нито веднъж през цялото това време не призовах Марий, не се опитах да му отправя зов през далечните разстояния. Не можех да го моля за целебната му кръв. По-добре цял век да се мъча в чистилището, отколкото Марий да ме презре. По-добре да ме измъчва най-тежката самота, най-страшната болка, отколкото да открия, че той е знаел за всичко, което съм сторил, и отдавна ми е обърнал гръб.

Що се отнася до Габриел, която би ми простила всичко, чиято кръв бе достатъчно силна поне да ускори оздравяването ми, не знаех дори къде да я търся.

Когато се съвзех достатъчно, че да издържа дългото пътешествие до Европа, аз се обърнах към единствения, към когото можех: Арман. Арман, който все още живееше в земята, която бях му дал, в същата кула, където бях сътворен от Магнус, Арман, все още начело на процъфтяващото сборище на Театъра на вампирите на булевард Дю Тампл, който театър все още ми принадлежеше. В края на краищата на Арман аз не дължах никакви обяснения. А той не ми ли беше длъжник?

Когато той отвори вратата в отговор на моето почукване, щом го видях, изпаднах в потрес.

Той приличаше на младеж от романите на Дикенс в строгия си редингот с елегантна кройка, ренесансовите букли бяха остригани. Върху вечно младото му лице бе отпечатана невинността на Дейвид Копърфийлд и гордостта на Стиърфорд — всичко друго, но не и действителната природа на духа в тялото му.

Когато ме погледна, в него се разгоря ярко сияние. После бавно огледа белезите по лицето и ръцете ми и каза меко, почти състрадателно:

— Влез, Лестат.

Хвана ме за ръка и влязохме заедно в къщата, която той бе построил в подножието на кулата на Магнус — тъмно и печално място, подхождащо на Байроновите ужаси на този странен век.

— Знаеш ли, носи се мълвата, че си намерил своя край нейде в Египет или Далечния изток — заговори той бързо на народен френски с оживление, което преди не бях забелязвал у него. Сега бе овладял умението да се преструва на живо същество. — Ти замина заедно със стария век, и никой никога не е чувал за теб оттогава.

— А Габриел? — попитах незабавно. Дори ми бе чудно, че не съм го изтърсил още на вратата.

— Никой никога не я е виждал и чувал, откакто ти напусна Париж.

Очите му отново ме погалиха. В него се усещаше едва прикрита възбуда, треска, която аз усещах, както усещах и топлината на камината наблизо. Знаех, че той се опитва да разчете мислите ми.

— Какво се случи с теб? — попита.

Белезите ми го озадачаваха. Бяха твърде многобройни, твърде преплетени, белези на нападение, което би трябвало да ми донесе смърт. Обзе ме внезапна паника, че в объркването си ще му разкрия всичко, всичко онова, което Марий тъй отдавна ми бе забранил да разказвам.

Вместо това от устата ми, със заекване и полуистини, се изля историята на Луи и Клодия, без един очебиен факт: че Клодия беше само едно… дете.

Разказах накратко за годините, прекарани в Луизиана, и как те най-накрая бяха въстанали срещу мен, точно както той бе предугадил, че могат да постъпят децата ми. Признах му всичко, без хитрост и без гордост, и му обясних, че от неговата кръв имах нужда сега. Болка, болка, болка — докато му изложа всичко, докато усещах как той го обмисля. Да му кажа: Да, ти беше прав . Това не е цялата история, но за главното беше прав.