Погледнах го и ме обзе някакво смътно чувство на срам, че съм толкова грозен, че съм просто един скелет с изпъкнали очи, проснат на пода. После продължих да чета за Малтийския сокол, устните ми безмълвно изговаряха репликите на Сам Спейд.
Когато отново погледнах нагоре, Арман все още стоеше там. Може да е било същата нощ, а може би вече бе настъпила следващата — нямах представа.
Той говореше на Луи. И говореше вече от доста време.
И разбрах, че той ме бе излъгал в Париж за Луи. Луи е бил с Арман през всички тези години. Луи ме е търсил. Луи бе идвал в центъра на стария град и ме беше търсил около къщата, в която бяхме живели толкова дълго. Най-сетне Луи бе дошъл тук, на това място, и ме бе видял през прозорците.
Опитах се да си го представя. Луи, жив. Луи тук, толкова близо — а аз дори не го подозирах.
Стори ми се, че от устата ми излезе смях. Не можех да осъзная ясно, че Луи не е изпепелен. Ала бе наистина прекрасно, че Луи е още жив. Прекрасно беше, че още ги има — това прекрасно лице, това страдалческо изражение, този нежен и малко умолителен глас. Моят красавец Луи бе оживял, не беше изчезнал заедно с Клодия и Ники!
Ала може би все пак той беше мъртъв. Защо да вярвам на Арман? Продължих да чета на лунна светлина, искаше ми се растенията в градината отвън да не бяха избуяли толкова високо. Казах на Арман, че най-добре за него би било да излезе навън и да поокърши малко клоните, нали беше толкова силен. Глициниите и грамофончетата се спускаха надолу от верандите на горния етаж и засенчваха лунната светлина, стари черни дъбове растяха там, където преди се простираше единствено блато.
Ала мисля, че всъщност нищо подобно не съм предложил на Арман.
И само смътно си спомням, че Арман ме извести, че Луи го напуска и че той, Арман, не иска да живее повече. Изглеждаше ми опустошен, със съсухрена душа. Ала застанал там, той привличаше върху себе си всички лунни лъчи и гласът му все още бе звучен постарому, и в него все така се долавяше чиста болка.
Горкият Арман. А ти ми каза, че Луи бил мъртъв! Върви си изкопай гробница под гробището Лафайет, малко по-нагоре по улицата е.
Нито дума не бе произнесена. Не се и засмях на глас — само тайната радост от напиращия в мен смях. Спомням си ясно образа му — застанал напрегнато сред мръсната и пуста стая, как оглежда стените, целите покрити с книги и от четирите страни. Покривът бе протекъл и дъждовната вода бе слепнала книгите като тухли от папиемаше. И аз забелязах в какво състояние са, докато го оглеждах, застанал пред тях. Сигурно същото беше и във всички други стаи, затрупани с книги. Не се бях замислял за тях допреди той да започне да ги разглежда. Не бях влизал в другите стаи от години.
Струва ми се, че той дойде още няколко пъти след това.
Не го виждах, ала го чувах как се движи из градината навън, търси ме с мисълта си, подобна на лъч светлина.
Луи беше заминал далече на запад.
Един път, докато аз лежах сред отломките под основите, Арман дойде до решетката и се втренчи в мен, и аз го видях, и той изсъска насреща ми и ме нарече плъхоловец.
Ти си се побъркал! Ти, онзи, който знаеше всичко, който ни се надсмиваше! Ти си умопобъркан и се храниш с плъхове. Ти знаеш ли как са наричали във Франция едно време такива като тебе селски благородници? ЗАЙЦЕЛОВЦИ са ги наричали, защото сте ходели на лов за зайци, та да не ви се налага да гладувате! А какво си ти сега в тази къща? Дрипаво привидение, плъхоловец! Побъркал си се като древните, които престават да говорят разумно и ломотят на вятъра! И освен това ловиш плъхове, както ти се е полагало по рождение!
И аз отново се разсмях. Смях се, смях се, смях се. Спомних си за вълците и продължих да се смея.
— Ти все ме разсмиваш — казах му. — Щях да ти се присмея и под онова гробище в Париж, само че ми се стори нелюбезно. И дори и когато ме прокълна и обвини мен за всички онези истории, дето се разправят за нас, пак ми беше Смешно! Ако не беше ме хвърлил тогава от кулата, щях да ти се изсмея. Ти все ме разсмиваш.
Възхитителна бе тази омраза между нас, или поне така ми се струваше. Такава приятна възбуда ме обземаше, когато му се надсмивах и му изказвах презрението си.
Ала изведнъж обстановката около мен започна да се променя. Вече не лежах сред отломките, а вървях към къщата си. И не бях облечен с мръсните дрипи, които носех от години, а с елегантен черен фрак и пелерина със сатенена подплата. А къщата… Къщата изглеждаше великолепно, а всички книги бяха на местата си по лавиците. Паркетът лъщеше на светлината на полилея, музика се носеше отвсякъде, звучеше виенски валс, пищната хармония на цигулки. С всяка крачка аз отново се изпълвах със сила и със светлина, чудна светлина. Можех без усилия да прескачам стъпалата през едно. Можех да полетя, и да се нося все по-нагоре и по-нагоре в мрака, и пелерината да се развява над мен като черни криле.
Читать дальше