Ан Райс - Вампирът Лестат

А после се издигнах в тъмното, и двамата с Арман стояхме на един висок покрив. Той бе лъчезарен, облечен в същия старомоден вечерен костюм, и се бяхме загледали над джунглата от тъмни шумолящи върхари към далечната сребърна извивка на реката и ниско падналото небе, на което звездите прогаряха седефеносивите облаци.

От гледката, от полъха на влажния вятър по лицето ми се разплаках. И Арман стоеше до мен и ме прегръщаше през раменете, и говореше за прошка и за тъга, за мъдрост и за онова, на което те учи болката.

— Обичам те, мрачни мой братко — прошепна той.

И думите му потекоха в мен като кръв.

— Не, аз не исках отмъщение — прошепна той. Лицето му бе скръбно, сърцето — сломено. — Но ти дойде, за да се изцелиш, а аз самият не ти бях нужен!

И аз разбрах, а всъщност го знаех от самото начало, че моето изцеление бе илюзия, че аз, разбира се, съм си същият онзи омотан в дрипи скелет, а къщата все така е развалина.

И в свръхестественото създание, което ме прегръщаше, се таеше силата, която можеше да ми върне отново небето и вятъра.

— Обичай ме, и кръвта ще е твоя — рече той. — Тази кръв, която никога не съм давал на другиго.

Усетих допира на устните му по лицето си.

— Не мога да те мамя — отвърнах. — Не мога да те обичам. Какво си ти за мен, та да те обикна? Мъртвец, който жадува за силата и страстта на други? Самото въплъщение на жаждата?

И почувствах неизмерима сила, и аз бях този, който замахна към него и го събори, и той полетя от покрива. Той беше съвсем безтегловен и фигурата му се разтвори в сивата нощ.

Но кой бе победеният? Кой рухна надолу и все по-надолу през гъвкавите дървесни клони към земята, където му беше мястото? И пак, увит в дрипи, се върна сред мръсотията под старата къща? Кой легна сред отломките, долепил длани и лице до хладната почва?

Ала паметта ни играе своите номера. Може би само съм си въобразил последната му покана и болката след това. Риданията. Зная, че в месеците, които последваха, той идваше пак. Чувах го от време на време да се разхожда из улиците на стария Градински квартал. И ми се искаше да го извикам, да му кажа, че съм го излъгал, че наистина го обичам. Обичах го.

Но сега на мен ми бе дошло времето да се примиря. Време ми беше да гладувам дълго и най-после да полегна в земята, и може би най-сетне да заспя и да сънувам сънищата на боговете. А можех ли да разкажа на Арман за божествените сънища?

Нямаше повече свещи, свършила беше и газта за лампите. Някъде имаше каса, пълна с пари, скъпоценности и писма до моите адвокати и банкери, които щяха да продължат да се разпореждат с това имущество, мое вечно притежание — за това им бях оставил необходимите суми.

Защо тогава да не легна в земята, като знаех, че никой няма да ме обезпокои, не и тук, в този стар град с неговите рушащи се копия на паметници от отминали епохи. Животът щеше да си върви, и да си върви до безкрайност.

На небесната светлина продължих да чета историята за Сам Спейд и Малтийския сокол. Погледнах датата на списанието и разбрах, че годината е 1929, и си помислих: О, не, та това не е възможно! А после се напих с кръв от плъховете, за да събера сили да се заровя дълбоко, много надълбоко.

Земята ме прегръщаше. Живи създания се промъкваха през утъпканата, влажна пръст към съсухрената ми плът. Мислех си, че ако някога пак се пробудя, ако някога видя поне мъничко късче нощно звездно небе, никога повече няма да върша ужаси. Никога няма да убивам невинни. Дори и когато съм преследвал слабите, аз вземах безнадеждно болните и умиращите, кълна се! Никога, никога повече нямаше да извърша Мрачния обред. Щях да бъда само… само „вечното съзнание“ без цел и предназначение, без никакво предназначение.

Жажда. Болка, ясна като светлина.

Видях Марий, образът му бе толкова ярък пред очите ми, че си помислих: това не може да бъде сън! И сърцето ми се изпълни с болка. Колко великолепно изглеждаше той! Беше облечен в тесен модерен костюм с проста кройка, но ушит от червено кадифе, бялата му коса беше подстригана късо и сресана назад. Той притежаваше обаяние, този съвременен Марий, и жизнерадост, които едновремешните му дрехи явно бяха скривали.

И той вършеше забележителни неща. Пред него на триножник, подобен на краката на паяк, стоеше черна камера и той я задействаше с лост и снимаше смъртни на филм в студио, изпълнено с бляскава светлина. Сърцето ми направо щеше да изскочи от гърдите, докато гледах всичко това, как той говори на тези смъртни, обяснява им как трябва да се прегръщат, да танцуват, да се разхождат. Зад тях имаше декор с нарисуван пейзаж. През прозорците на неговото студио се виждаха високи тухлени сгради, а откъм улиците се чуваше бръмчене на моторни коли.