Ан Райс - Вампирът Лестат

И тъй, всичко това можем да очакваме, помислих си аз — кръвта да не ни е нужна, лицата ни постепенно да загубят всякакъв човешки израз, да можем да местим предмети със силата на мисълта си, всичко да можем, само дето няма да можем да летим. Една нощ, след хиляди години, ние ще седим в пълно мълчание, както сега седят Онези, които трябва да бъдат пазени. Колко често тази вечер Марий бе заприличвал на тях? Колко дълго седеше той, без да помръдне, когато тук нямаше никой?

И какво ли означаваше за него този половин век, през който аз трябваше да изживея този смъртен живот отвъд океана?

Обърнах се, преминах през къщата и се върнах в спалнята, в която ме бяха настанили. Седнах и се загледах в морето, докато започна да се зазорява. Когато отворих малкото скривалище на саркофага, вътре имаше свежи цветя. Сложих си златната маска с качулка и ръкавиците и легнах в каменния ковчег, и когато затворих очи, усещах аромата на цветята.

Идваше страшният миг. Загубата на съзнание. И между будуването и съня чух женски смях. Тя се смя леко и продължително, като че бе много щастлива и разговаряше с някого, и точно преди да потъна в тъмата, видях бялата й шия и тя отметна глава назад.

Когато отворих очи, ми хрумна идея. Изникна в мислите ми съвсем ясна и мигом ме обсеби дотолкова, че почти не усещах жаждата, паренето във вените.

— Суета — прошепнах. Ала тя, идеята, притежаваше пленителна красота.

Не, забрави. Марий ти заръча да не припарваш до светилището, а освен това в полунощ той ще се завърне и ти можеш да му я представиш. И той ще… Какво? Ще поклати тъжно глава.

Излязох от стаята си, и всичко в къщата беше досущ като предната нощ — горяха свещи, прозорците бяха отворени към нежната гледка на умиращите лъчи. Струваше ми се невъзможно да си тръгна оттук толкова скоро и никога да не се завърна, а той самият — да напусне това изключително място.

Бях скръбен и нещастен. И тогава ми хрумна идеята.

Да не го сторя в негово присъствие, а тайно, тихомълком, за да не се чувствам глупак, да го сторя съвсем сам.

Не. Недей. В края на краищата, това до нищо добро няма да доведе. Нищо няма да се случи, като го направиш.

Но пък щом е така, защо да не го сторя? И то още сега?

Отново направих обиколка през библиотеката, по галериите и през стаята, пълна с птици и маймуни, влязох и в други стаи, където не бях стъпвал.

Но идеята не напускаше мислите ми. И жаждата ме мъчеше и ме правеше мъничко по-невъздържан, мъничко по-неспокоен, мъничко по-неспособен да размишлявам върху всичко казано от Марий и какво би могло да означава то с течение на времето.

Него го нямаше в къщата. Това бе сигурно. Най-сетне бях обиколил всички стаи. Той държеше в тайна къде спи и знаех, че има и входове и изходи от къщата, които също държи в тайна.

Ала вратата към стълбището, което водеше надолу при Онези, които трябва да бъдат пазени, открих отново доста лесно. И тя не бе заключена.

Влязох в облепения с тапети салон с полираните мебели и погледнах часовника. Едва седем вечерта — до завръщането му оставаха цели пет часа. Пет часа жаждата щеше да ме изгаря. И идеята… идеята.

Всъщност аз не взех решение да я осъществя. Просто обърнах гръб на часовника и се отправих към стаята си. Знаех, че на стотици други преди мен трябва да са хрумвали подобни идеи. И колко добре бе описал той гордостта, обзела го при мисълта, че ще може да ги пробуди! Да ги накара да се раздвижат!

Не, аз просто искам да опитам, дори и нищо да не стане, а точно това ще се случи. Просто искам да сляза долу сам и да го сторя.

Може би това има някаква връзка с Ники. Не зная. Не зная!

Върнах се в стаята си на пламенното сияние, издигащо се от морето, отключих калъфа на цигулката и я погледнах.

Разбира се, аз не можех да свиря на цигулка, но ние сме изумителни подражатели. Както бе казал Марий, ние можем да постигнем върховно съсредоточаване и притежаваме върховни умения. А толкова често бях гледал Ники да свири.

Сега затегнах лъка и натърках конските косми с парченцето колофон, както бях виждал да прави той.

Само преди две нощи не бих понесъл мисълта да докосна инструмента. Свирнята му би породила у мен единствено болка.

Сега го извадих от калъфа и го понесох през къщата, както го бях отнесъл на Ники зад кулисите на Театъра на вампирите, без през ум да ми минава мисълта за суета. Тичах все по-бързо и по-бързо към вратата и тайното стълбище.

Сякаш те ме притегляха към тях, сякаш нямах собствена воля. Сега Марий не значеше нищо, нищо нямаше особено значение, освен да тичам надолу по тесните, влажни каменни стъпала, все по-бързо и по-бързо, покрай прозорците, през които се виждаха разбиващите се вълни и светлината на ранната вечер.