Ан Райс - Вампирът Лестат

Но чух и Марий, който му говореше зад вратата и думите му се врязваха в белия шум на писъците й.

Убиеш ли го, Енкил, и аз ще ти я отнема завинаги, и тя ще ми помогне да го сторя! Кълна се.

Внезапна тишина. Отново глухота. Топла кръв, която се стича от двете страни на шията ми.

Тя отстъпи встрани с поглед, втренчен напред, вратите рязко се отвориха и се тряснаха в каменните стени на тесния коридор, и изведнъж Марий се извиси над мен, положил ръце на раменете на Енкил, и Енкил видимо не можеше да помръдне.

Кракът се плъзна надолу, одра корема ми и изчезна. А Марий изговаряше думи, които чувах само като мисли: Махай се, Лестат! Бягай!

Надигнах се с мъка и видях как той бавно подбутва и двамата обратно към ковчега, и видях, че и двамата се взират не напред, а в него, Акаша стиска Енкил за лакътя, и видях, че лицата им отново са станали безизразни, ала за пръв път — истински безучастни, безизразността им не бе прикритие на любопитството, а маска на смъртта.

— Лестат, бягай! — извика той отново, без да се обръща. И аз се подчиних.

Когато Марий най-сетне влезе в осветения салон, бях застанал в най-далечния ъгъл на терасата. Във всичките ми вени все още течеше жар, която дишаше, сякаш имаше свой собствен живот. И виждах далеч отвъд неясните издигащи се силуети на островите. Чувах кораба, който плаваше покрай далечен бряг. Но мислех единствено за това, че ако Енкил отново ме нападне, мога да прескоча този парапет. Мога да падна в морето и да плувам. Все още усещах натиска на ръцете му върху слепоочията ми, крака му на гърдите ми.

Стоях до каменния парапет, треперех и целите ми ръце все още бяха изцапани с кръв от раните по лицето ми, които вече напълно бяха заздравели.

— Съжалявам, съжалявам, че го сторих! — възкликнах аз, щом Марий излезе от салона. — Не зная защо го сторих. Не биваше. Съжалявам. Съжалявам, кълна се, съжалявам, Марий. Никога, никога повече няма да сторя нещо, щом си ми казал да не го правя.

Той стоеше със скръстени ръце и ме гледаше кръвнишки.

— Лестат, какво ти казах снощи? Проклета, ама проклета твар си ти!

— Марий, прости ми. Моля те, прости ми. Не предполагах, че ще се случи нещо. Бях убеден, че нищо няма да се случи…

Той ми направи жест да млъкна, посочи ми надолу към скалите — подканяше ме да слезем заедно и първи прескочи парапета. Аз го последвах и изпитах смътна наслада от лекотата, с която това ми се удаде, ала все още бях твърде замаян, че да се впечатлявам от такива неща. Нейното присъствие ме обвиваше целия като благоухание, само че тя нямаше собствено ухание, ухаеше единствено на благовонията и цветята, чийто аромат сигурно някак бе успял да се пропие в бялата й кожа. Колко странно крехка ми се бе сторила, въпреки твърдостта.

Заслизахме по хлъзгавите скали и най-сетне стигнахме белия пясъчен бряг, и тръгнахме по него заедно, мълчаливо загледани в белоснежната пяна, разбиваща се в скалите или простряла се към нас върху гладкия, утъпкан бял пясък. Вятърът ревеше в ушите ми и ме обзе чувството на самота, което той, буйният вятър, заглушаващ всички други усещания и звуци, винаги поражда в мен.

Все повече и повече се успокоявах и в същото време ме обземаха все по-голяма и по-голяма възбуда и нещастие.

Марий ме бе обгърнал с ръка като Габриел навремето и изобщо не ме интересуваше накъде вървим, и твърде се изненадах, когато излязохме на един малък проток, където бе закотвена дълга лодка само с един чифт весла.

Щом спряхме, аз повторих отново:

— Съжалявам, че го сторих! Кълна се, съжалявам, не очаквах…

— Не ми разправяй, че се разкайваш — рече спокойно Марий. — Ти ни най-малко не съжаляваш за случилото се, нито за това, че ти си бил причината за него. Сега си здрав и читав, а не смазан като яйчена черупка на пода на светилището.

— Ах, но не това е важното — възкликнах, и се разплаках. Извадих кърпичката си, параден аксесоар на един благородник от осемнайсети век, и избърсах кръвта от лицето си. Чувствах как тя ме прегръща, чувствах кръвта й, чувствах ръцете й. Всичко започваше да се възстановява в ума ми. Ако Марий не бе дошъл навреме…

— Но какво се случи в действителност, Марий? Ти какво видя?

— Де да можехме да отидем някъде, където той не ни чува… — рече уморено Марий. — Лудост е да произнесем и дори да помислим нещо, което може да го ядоса още повече. Трябва да го оставя да изпадне отново в неподвижност.

И този път изглеждаше истински разярен и ми обърна гръб.