Ан Райс - Вампирът Лестат

… Тя беше с модна черна шапка с голямо бяло перо, забодено на широката й периферия и бял воал върху шапката, завързан под брадичката й, и лицето й бе просто свежо, просто младо.

Когато отворих очи, разбрах, че Марий ме чака. Влязох в стаята и го видях, застанал до празния калъф на цигулката с гръб към отворения прозорец над морето.

— Трябва да тръгнеш сега, млади мой — рече той тъжно. — Надявах се на повече време, ала е невъзможно. Корабът те чака, за да те отведе далече.

— Заради стореното от мен — изрекох покрусено. Значи ме гонеха.

— Той е съсипал всичко в светилището — рече Марий, ала гласът му молеше за спокойствие. Обгърна с ръка рамото ми, а в другата взе чантата ми и тръгна към вратата. — Искам да тръгнеш сега, защото това е единственото, което ще го накара да утихне, и искам да запомниш не неговия гняв, а всичко онова, което ти казах, и да бъдеш уверен, че ще се срещнем пак, както ти казах.

Но ти боиш ли се от него, Марий?

О, не, Лестат. Не отнасяй и тревогата със себе си. Той и преди е вършил подобни дреболии понякога. Той всъщност не осъзнава какво върши, убеден съм. Знае само, че някой е застанал между него и Акаша. Единствено време е нужно, за да изпадне отново в неподвижност.

Ето, пак онази фраза. „Да изпадне“.

— А тя седи, сякаш изобщо не е помръднала, нали? — попитах.

— Искам да си тръгнеш, за да не го предизвикваш — Марий ме поведе извън къщата към изсечените в скалата стъпала, и продължи да говори: — Каквито и способности да имаме ние, създанията като нас — да местим предмети с мисълта си, да ги запалваме, нанасянето на действителна вреда чрез мисълта не се простира много надалече от физическото място, на което стоим. Затова тази вечер искам да заминеш оттук за Америка. Така ще можеш да се върнеш възможно най-скоро при мен, когато той вече не е възбуден и вече не помни, а аз няма да съм забравил нищо и ще те чакам.

Щом стигнахме края на скалата, видях галерата в пристанището долу. Звездите изглеждаха невъобразими — ала не те бяха невъобразими, невъобразимото беше, че точно сега напусках Марий и този остров.

— Няма нужда да слизаш долу с мен — казах, и поех чантата от него. Опитвах се да не говоря с горчивина и униние. В края на краищата, аз бях причинил всичко това. — Не обичам да плача пред други. Остави ме тук.

— Иска ми се да имахме на разположение още няколко нощи заедно, за да обмислим на спокойствие какво се случи. Ала моята обич ще те придружава. И се опитай да запомниш какво ти казах. Когато се срещнем отново, ще имаме много да си кажем… — той се умълча.

— Какво има, Марий?

— Кажи ми откровено — рече той. — Съжаляваш ли, че дойдох за тебе в Кайро, съжаляваш ли, че те доведох тук?

— Как бих могъл? Съжалявам единствено, че си тръгвам. Ами ако не успея да те намеря отново или ти не можеш да ме намериш?

— Когато му дойде времето, аз ще те намеря — отвърна той. — И винаги помни: ти притежаваш силата да ме призовеш, също както преди. Щом чуя този зов, за да му откликна, аз мога да превъзмогна разстояния, които никога не бих могъл да превъзмогна сам. Ако му е дошло времето, аз ще откликна. В това бъди сигурен.

Кимнах. Твърде много имах да кажа, а не промълвих нито дума.

Прегърнахме се продължително, а после аз се обърнах и бавно се заспусках надолу, и знаех, че той ще разбере защо не се обърнах назад.

Не подозирах колко силно желая света, чак докато корабът ми най-сетне не заплава нагоре по мрачната река Сен Жан към града Ню Орлиънс и видях черните назъбени очертания на блатото върху сияйното небе.

Това, че никой от нас никога не бе прониквал в тази пустош едновременно ме въодушевяваше и смиряваше.

Преди слънцето да изгрее в тази първа сутрин, вече бях влюбен в равната, мочурлива земя, както се бях влюбил в сухата жега на Египет, и след време я обикнах повече от всяко място на земното кълбо.

Тук уханията бяха толкова силни, че усещаш свежия зелен мирис на листата, уханието на розовите и жълти цветове. И голямата кафява река, която се плиска край мизерния малък Плас д’Арм и миниатюрната му катедрала, хвърли в затъмнение всяка друга прочута река, която бях виждал.

Незабелязан и непредизвикван, аз изследвах разнебитената малка колония с калните й улици, тротоари с перила и мръсни испански войници, които се шляеха около пандиза. Губех се сред опасните крайбрежни бараки, пълни с лодкари, които играеха комар и вдигаха кавги, и прелестни тъмнокожи карибски жени, излизах отново навън, за да мярна безшумния проблясък на мълния, да чуя неясния рев на гръм, да усетя копринената топлина на летния дъжд.