Ан Райс - Вампирът Лестат

Не виждах. Чух как цигулката се удари в каменния под. Стиснах с ръце главата си. Пищях и пищях, ала звукът поглъщаше моите писъци.

— Спри! Спри! — ревях. Ала светлината отново ме обля, и тя стоеше право пред мен, протегнала ръце.

— О, Господи, Марий! — обърнах се и се втурнах към вратата. И вратите се затръшнаха пред мен и така силно ме удариха по лицето, че се строполих на колене. Тънкият пронизителен звук не секваше, и аз заридах. — Марий, Марий, Марий!

Обърнах се, за да видя какво ще се случи с мен, и видях как кракът й се стовари върху цигулката. Под петата й тя се разпука и се пръсна на трески. Ала тонът, който пееше тя, умираше, тонът заглъхваше.

И потънах в тишина, глухота, неспособен да чуя собствените си писъци — виках Марий отново и отново, докато се вдигах с мъка на крака.

Кънтяща тишина, бляскава тишина. Тя стоеше точно пред мен и черните й вежди се сключиха изящно и образуваха едва забележими бръчки по бялата й плът, очите й бяха изпълнени с терзания и въпроси, бледорозовите й устни се разтвориха и се показаха острите й зъби.

— Помогни ми, помогни ми, Марий, помогни ми! — пелтечех аз, неспособен да чуя друго, освен чисто абстрактното намерение в мислите си. И после ръцете й ме обгърнаха, тя ме привлече към себе си и аз усетих как дланта й, точно както го бе описал Марий, нежно, много нежно обгърна тила ми и зъбите ми докоснаха шията й.

Не се поколебах. Не мислех, че ръцете, които ме обгръщаха могат да ме смачкат и изстискат живота от мен само за миг. Усетих как зъбите ми пробиха кожата като ледена кора и парещата кръв бликна в устата ми.

О, да, да, да… О, да. Бях обгърнал с ръка лявото й рамо, притисках се до нея, моята жива статуя, и нямаше никакво значение, че тя е по-твърда и от мрамор, точно така трябваше да бъде, всичко бе съвършено, Майко моя, любима моя, могъща моя, и кръвта проникваше във всяка пулсираща частица от мен с нишките на своята горяща паяжина. Но устните й допряха гърлото ми. Тя ме целуваше, целуваше артерията, в която тъй яростно течеше собствената й кръв. Устните й се отваряха за нея, и когато засмуках кръвта й с цялата си сила, всмуках я и усетих онзи прилив отново и отново и отново, преди да се разлее в мен, усетих несравнимото с нищо проникване на зъбите й в моята шия.

От всяка вибрираща вена кръвта ми внезапно се устреми в нея, както нейната се устреми в мен.

Виждах го, сияйния кръговрат, и го почувствах още по-божествено, защото нищо друго не съществуваше, освен нашите устни, долепени до шиите ни и безмилостният, туптящ път на кръвта. Нямаше мечти, нямаше видения, имаше го само това, това — разкошно, оглушително, пламенно, и нищо друго нямаше значение, абсолютно нищо, освен то никога да не спира. Светът на всичко, което притежаваше тежест, и изпълваше пространството, и прекъсваше потока на светлината, бе изчезнал.

И въпреки това някакъв ужасен звук се вклини, грозен звук, като трясъка на разпукващ се камък, на камък, влачен по пода. Марий идваше. Не, Марий, не идвай. Върни се, не ни докосвай. Не ни разделяй.

Ала той, този ужасен звук, натрапчив звук, това внезапно разрушение на всичко не идеше от Марий, не беше той, който ме сграбчи за косата и ме откъсна от нея, и кръвта шурна от устата ми. Това бе Енкил. И могъщите му длани стискаха главата ми.

Кръвта се разля по брадата ми. Видях поразеното й лице! Видях как тя посяга към него. Очите й горяха от най-обикновена ярост, лъскавите й бели крайници оживяха и тя хвана ръцете, стиснали главата ми. И я чух — гласът й се изтръгна от нея, крясък, писък, по-силен и от тона, който пееше, кръвта се стичаше от ъгъла на устата й.

Крясъкът отне и слуха, и зрението ми. Мракът се завихри, раздробен на хиляди мънички частици. Черепът ми всеки миг щеше да се разпукне.

Той ме натискаше да падна на колене. Беше се навел над мен и изведнъж видях лицето му, цялото, и то бе безстрастно както винаги, единствено напрежението в мускулите на ръцете бе свидетелство за истински живот.

И дори през заличаващия всичко неин крясък аз разбрах, че вратата зад мен заскърца под юмруците на Марий и крясъците му бяха почти толкова силни, колкото и нейните викове.

От писъците й от ушите ми рукна кръв. Устните ми мърдаха.

Болезненият натиск на камъка върху главата ми изведнъж се отпусна. Усетих как се строполявам на пода. Проснах се и усетих върху гърдите си хладния натиск на неговия крак. Той щеше да смаже сърцето ми само за миг — и тя, с още по-силен и пронизителен писък се хвърли на врата му и ръката й го обви. Видях сключените й вежди, развяващата се черна коса.