Ан Райс - Вампирът Лестат

Приех това, засрамен от вълнението, което то пораждаше в мен, засрамен от цялата си слабост и невъздържаност. Ала едно друго царство на възможностите вече ме обсебваше.

— Ами на смъртните, Марий? Никога ли не ти се е искало да им се разкриеш и да им разкажеш всичко отначало докрай?

Отново той изглеждаше съвсем стъписан от идеята.

— Никога ли не ти се е искало светът да узнае за нас, за добро или за лошо? Никога ли не ти се е струвало по за предпочитане пред живота в тайна?

Той сведе очи и подпря брадичка на свитата си ръка. За първи път улових последователност от образи, които идваха от него, и усетих, че той ми позволява да ги видя, защото не бе уверен в отговора си. Спомняше си и силата на спомена му бе тъй могъща, че пред нея моите сили изглеждаха крехки. И онова, което си припомняше, бяха най-ранните времена, когато Рим все още е управлявал света, а неговото собствено съществуване не било надхвърлило обичайната продължителност на човешкия живот.

— Ти си спомняш как си искал да разкажеш на всички — рекох. — Да сториш тъй, че чудовищната тайна да бъде узната.

— Може би — отвърна той. — В началото изпитвах отчаян порив да споделям.

— Да, да споделяш — повторих аз, като се наслаждавах на думата. И си спомних онази тъй отдавнашна нощ на сцената, когато бях уплашил толкова много парижката публика.

— Ала това бе в смътното начало — произнесе той бавно. Говореше за себе си. Очите му бяха присвити и далечни, сякаш проникваше с поглед назад, през всички векове. — Това ще е глупост, ще е безумство. Ако някога човечеството действително се убеди в съществуването ни, то ще ни погуби. Не искам да бъда погубен. Подобни опасности и беди не са ми интересни.

Не отговорих.

— И ти самият не чувстваш порив да разкриваш тези неща — рече ми той, почти утешително.

Ала аз го чувствам, помислих си. Усетих докосването на пръстите му по опакото на дланта ми. Гледах отвъд него, към моето кратко минало — театърът, моите приказни фантазии. Тъгата ме сковаваше.

— Чувствата ти са предизвикани от самотата и съзнанието, че си чудовище — рече той. — А ти си невъздържан и дързък.

— Вярно е.

— Ала какво значение би имало, ако разкриеш нещо на някого? Никой не може да прости. Никой не може да изкупи вината. Да си го въобразяваш, е детинска илюзия. Да се разкриеш и да те погубят — и какво си направил? Дивата градина ще погълне останките ти мълчаливо и с буйна жизненост. Къде в това има справедливост или разбиране?

Кимнах.

Почувствах как ръката му захлупи и стисна моята. Той бавно се надигна. Отстъпчиво се изправих и аз, макар и с неохота.

— Късно е — рече нежно той. Погледът му бе мек и изпълнен със състрадание. — Достатъчно си поговорихме засега. А аз трябва да сляза при своя народ. Станаха неприятности в едно близко село, както и се боях, че ще се случи. И това ще ми отнеме времето до зори, а също и утре вечер. Утре може би ще успеем да поговорим едва след полунощ…

Той пак се отнесе — наклони глава и се заслуша.

— Да, трябва да вървя — рече. Прегърнахме се леко и без всякакво стеснение.

И въпреки че ми се искаше да тръгна с него и да видя какво се случва в селото и как той щеше да уреди работите си там, също толкова ми се искаше да се прибера в покоите си и да гледам морето, и най-сетне да заспя.

— Когато се надигнеш, ще си гладен — рече той. — Приготвил съм ти жертва. Имай търпението да ме изчакаш.

— Да, разбира се…

— И докато ме чакаш утре, прави в къщата каквото си пожелаеш. Старите свитъци са в сандъци в библиотеката. Можеш да ги прегледаш. Обиколи всички стаи. Единствено не бива да припарваш в светилището на Онези, които трябва да бъдат пазени. Не бива да слизаш долу по стълбището сам.

Кимнах.

Искаше ми се да го попитам за още едно нещо. Кога щеше да излезе на лов? Кога щеше да пие? Неговата кръв ми бе помогнала да издържа две нощи, може би и още. Но чия кръв поддържаше него? Дали бе повалил жертва по-рано. Сега щеше ли да ловува? Все повече се усилваше подозрението ми, че на него кръвта вече не му бе толкова нужна, колкото на мен. Че също като Онези, които трябва да бъдат пазени, той бе започнал да пие все по-малко и по-малко. И отчаяно исках да узная дали това е вярно.

Ала той ме напускаше. Селото със сигурност го викаше. Той излезе на терасата, и после изчезна. За миг ми се стори, че се е дръпнал вдясно или вляво от вратата. После отидох до вратата и видях, че терасата е пуста. Отидох до парапета, погледнах надолу и видях далече долу цветно петънце — неговия редингот, открояващо се на фона на скалите.