Ан Райс - Вампирът Лестат

Всъщност вече толкова силно и пълно бях завладян от тази мисъл, че внезапно се спрях и се зачудих дали се е породила сама у мен. Но това беше глупаво. Кой ли би могъл да ми я внуши? Онези, които трябва да бъдат пазени? Ето това вече беше суета, а и освен това знаеха ли тези създания какво представляваше този странен и крехък малък дървен инструмент?

Та той издаваше звук, какъвто никой никога не бе чувал в древния свят, нали? Звук, толкова човешки и с такова могъщо въздействие, че хората смятаха цигулката за творение на дявола и обвиняваха най-прекрасните цигулари, че са обсебени от него.

Главата ми леко се маеше, бях объркан.

Как бях стигнал толкова надолу по стъпалата и не помнех ли, че вратата е залостена отвътре? Дайте ми още петстотин години, и можеше и да успея да отместя това резе, но сега — надали.

Ала продължих надолу — тези мисли секнаха и се разсеяха също тъй бързо, както бяха дошли. Отново се чувствах възпламенен, а жаждата ме караше още по-силно да горя, макар и тя да нямаше нищо общо с това.

И когато стигнах последния завой, видях, че вратите на светилището са отворени широко. Светлината на лампите обливаше витото стълбище. Ароматът на цветя и благовония изведнъж ме заля и гърлото ми се стегна.

Приближих се, притиснал с две ръце цигулката към гърдите си, макар и да не знаех защо. И видях, че вратите на ковчега са отворени, и те седяха там.

Някой им бе донесъл още цветя. Някой бе подредил бучките благовония в златните блюда.

И щом влязох в светилището, се спрях и огледах лицата им, и, както и преди, те сякаш гледаха право в мен.

Бели, толкова бели, че не можех да си ги представя бронзови, и наглеждаха твърди като скъпоценните камъни, с които бяха окичени. Змиевидни гривни обгръщаха ръцете над лактите им, многобройни огърлици покриваха гърдите им. Тъничка ивица плът над ръба на чистата ленена пола, с която беше облечен той.

Нейното лице бе по-тясно от неговото, носът й — мъничко по-дълъг. Неговите очи бяха малко по-издължени, гънките на плътта ги очертаваха малко по-плътно. Дългите им черни коси бяха горе-долу еднакви.

Дишах тежко. Внезапно се почувствах слаб и оставих аромата на цветя и благовония да изпълни дробовете ми.

Светлината на лампите танцуваше по стотиците мънички златни люспи, вградени в стенописите.

Погледнах надолу към цигулката и се опитах да си спомня хрумналата ми идея, прокарах пръсти по дървото и се зачудих как ли им изглежда този предмет.

С приглушен глас обясних какво представлява той и че искам да чуят звука му, че в действителност не мога да свиря, ала ще се опитам. Говорех толкова тихо, че сам не се чувах, ала те несъмнено можеха да ме чуят, ако решат да слушат.

И аз вдигнах цигулката на рамото си, подпрях я под брадичката и вдигнах лъка. Затворих очи и си спомних музиката, музиката на Ники и как се движеше тялото му в нейния такт, и как пръстите му се спускаха като удари на чукове и той оставяше посланието, идещо от душата му, да достигне пръстите.

Гмурнах се в усещането, музиката изведнъж се изви нагоре и отново забълбука надолу, а пръстите ми танцуваха. Да, това си беше песен, песен можех да изсвиря. Тоновете, чисти и наситени, отекваха силно в стените на тясната стая и създаваха жалния, умолителен глас, който единствено цигулката бе способна да издава. Продължавах, изпаднал в безумие, люлеех се напред-назад, забравих Ники, забравих всичко, освен пръстите ми, забиващи се в грифа и съзнанието, че аз създавам тази музика, че тя излиза от мен, и тя се втурваше надолу, и се издигаше нагоре, и преливаше, все по-силна и по-силна, а аз връхлитах върху нея с неистовото стържене на лъка.

Аз пеех заедно с нея, отначало тананиках, а после запях на глас и всичкото злато в стаята изгуби очертанията си. И изведнъж сякаш гласът ми стана по-силен, необяснимо по-силен, с чист, висок тон, какъвто знаех, че сам бе невъзможно да постигна. Ала той, този прекрасен тон, звучеше, стабилен и неизменен, все по-силно, докато накрая от него ме заболяха ушите. Засвирих още по-усърдно и още по-неистово, чувствах собственото си тежко дишане и изведнъж осъзнах, че не аз издавам този странен висок тон.

Ако този звук не престанеше, от ушите ми щеше да бликне кръв. И не аз го издавах! Без да спирам да свиря, без да отстъпя пред болката, разцепваща главата ми, аз погледнах напред и видях, че Акаша се е изправила, очите й са широко отворени, а устата й оформяше идеална буква О. Звукът излизаше от нея, издаваше го тя и слизаше по стъпалата на ковчега към мен с протегнати ръце, а тонът пронизваше тъпанчетата на ушите ми като стоманено острие.