Ан Райс - Вампирът Лестат

— Но защо не?

— Ти знаеш защо. Не мога да позволя нито ти, нито някой друг да знае къде се намират Онези, които трябва да бъдат пазени. Което ни довежда сега до нещо много важно: обещанията, които трябва да получа от теб.

— Всичко ще ти обещая — отвърнах. — Но какво би могъл да поискаш ти, та да мога да ти го дам?

— Просто е: никога не бива да казваш на други всичко онова, което ти казах. Никога не разказвай за Онези, които трябва да бъдат пазени. Никога не разказвай легендите за старите богове. Никога не разказвай на други, че си ме видял.

Кимнах сериозно. Бях го очаквал, ала без дори да се замислям, знаех, че това може да се окаже много трудно.

— Ако разкажеш дори само едно нещо, ще последва и друго, и с всяко разкриване на тайната на Онези, които трябва да бъдат пазени, ти увеличаваш и риска да бъдат открити.

— Да — съгласих се. — Ала легендите, нашият произход… Ами децата, които ще създам? Не мога ли да им разкажа…

— Не. Както ти казах, разкажеш ли едно, накрая всичко ще разкажеш. Освен това, ако тези новопосветени са деца на християнския бог, ако и те са били отровени като Никола с християнската идея за първородния грях и вината, тези стари предания ще им докарат единствено безумие и разочарование. Всичко това за тях ще е ужас, който те не могат да приемат. Случайности, езически богове, в които те не вярват, обичаи, които не могат да проумеят. Човек трябва да е готов за тези знания, колкото и оскъдни да са те. По-скоро се вслушвай внимателно във въпросите им и им казвай онова, което си длъжен, за да останат доволни. И ако откриеш, че не можеш да ги лъжеш, то не им казвай нищичко. Опитай се да ги направиш силни, както днес са силни безбожниците. Но помни ми думата, никога не им разказвай старите легенди. Тях мога да разказвам аз и само аз.

— А какво ще ми сториш, ако ги разкажа?

Това го стресна. Той загуби самообладание почти за цяла секунда, а после се разсмя.

— Проклета, ама проклета твар си ти, Лестат — измърмори той. — Работата е там, че ако ги разкажеш, мога да ти сторя каквото си ща, и ти несъмнено го знаеш. Мога да те стъпча така, както Акаша стъпка Старейшината. Мога да те запаля със силата на мисълта си. Ала не искам да сипя подобни заплахи. Искам ти да се върнеш при мен. Ала няма да позволя тези тайни да се разчуят. Няма да позволя банда безсмъртни да връхлети върху мен като във Венеция. Няма да стана известен на себеподобните си. И ти никога, умишлено или случайно, не бива да изпращаш някого да дири Онези, които трябва да бъдат пазени, или Марий. Никога няма да произнасяш името ми пред други.

— Разбирам.

— Дали? — попита той. — Или, в края на краищата, е нужно да те заплаша? Нужно ли е да те предупреждавам, че моята мъст може да е страшна? Че моето наказание няма да се простре само върху теб, а и върху онези, на които си поверил тайните? Лестат, погубвал съм други наши себеподобни, когато са идвали да ме търсят. Погубвал съм ги просто защото знаят старите легенди и името Марий и никога не биха се отказали да дирят.

— Не мога да понеса това — промърморих. — Няма да кажа на никого, никога, кълна се. Но се боя, естествено, от това какво могат да разчетат в мислите ми другите. Боя се, че те биха могли да извлекат някакви образи от ума ми. Арман би могъл. Ами ако…

— Ти можеш да прикриеш образите. Знаеш как. Ти можеш да хвърлиш отгоре им други образи, за да ги объркаш. Можеш да заключиш мислите си. На това умение ти вече си се научил. Но хайде да приключваме със заплахите и наставленията. Към теб аз изпитвам обич.

Дълго не отговорих. Мислите ми прескачаха напред към всякакви забранени възможности. Най-сетне го изказах с думи:

— Марий, ти никога ли не изпитваш желанието да разкажеш всичко това на всички тях! Да го направиш известно на всички наши себеподобни на света и да ги обединиш?

— Боже милостиви, не, Лестат! Защо ми е това? — той изглеждаше искрено озадачен.

— За да станат нашите легенди наше притежание, за да можем поне да се замисляме над загадките от нашата история, също като хората. За да можем да си обменяме нашите истории и да споделяме нашата сила…

— … и да продължим да я използваме така, както я използваха Децата на мрака, срещу хората?

— Не… Не така.

— Лестат, във вечността сборищата всъщност се срещат рядко. Повечето вампири са недоверчиви самотници и не обичат другите. Имат не повече от един-двама добре подбрани спътници от време на време и пазят своите ловни полета и своето уединение така, както аз пазя своите. Те не биха пожелали да се обединят и ако някога действително преодолеят злобата и подозренията, които ги разделят, тяхното обединение ще завърши със страшни битки и борби за върховенство, също като онези, които ми разкри Акаша, случили се преди хиляди години. В края на краищата, ние сме създания на злото. Ние сме убийци. По-добре е онези, които се обединяват на тази земя, да са смъртните, и най-сетне те да се обединят в името на доброто.