Ан Райс - Вампирът Лестат

— Ами Габриел?

— Габриел е изживяла живота си, тя почти изживя и смъртта си. Тя има силата да влезе отново в света, когато реши, или до безкрай да живее в периферията му.

— А мислиш ли, че тя някога отново ще влезе в него?

— Не зная — отвърна той. — Не съм способен да проумея Габриел, въпреки опита си — тя твърде много прилича на Пандора. Но аз никога не съм разбирал Пандора. Истината е, че повечето жени са слаби — и смъртни, и безсмъртни. Ала когато са силни, те са напълно непредвидими.

Поклатих глава. Притворих очи. Не исках да мисля за Габриел. Габриел си бе отишла, независимо какво си говорехме ние тук.

И аз все още не можех да приема това, че трябва да замина. Това място ми изглеждаше рай. Ала вече не възразявах. Знаех, че той е твърдо решен, знаех и че няма да ме принуждава. Той щеше да ме накара да се разтревожа за своя смъртен баща, да отида при него и да му кажа, че трябва да замина. Оставаха ми няколко нощи.

— Да — отвърна той меко. — Има и други неща, които мога да ти разкажа.

Отново отворих очи. Той ме гледаше търпеливо, с обич. Усетих болката на любовта тъй силно, както някога по Габриел. Усетих как в очите ми бликват неизбежните сълзи и положих големи усилия да ги потисна.

— Ти научи много от Арман — заговори той с отмерен глас, сякаш за да ми помогне в тази малка мълчалива борба. — А сам научи много повече. Ала все още има неща, на които бих могъл да те науча.

— Да, моля те!

— Е, първо, твоите сили са необикновени, ала не очаквай тези, които ще сътвориш в близките петдесет години, да са равни на теб или на Габриел. Второто ти дете не притежаваше и половината от силата на Габриел, а следващите ще са още по-слаби. Кръвта, която ти дадох аз, ще промени това донякъде. Ако пиеш… ако пиеш от Акаша и Енкил, а ти можеш да решиш да не пиеш… това също ще го промени донякъде. Но без значение на това, един от нас може да създаде само толкова Деца за един век. И новите потомци ще бъдат слаби. Ала това не е непременно лошо. В правилото на старите сборища се съдържаше мъдрост — че силата трябва да идва с времето. А съществува и старата истина: ти можеш да създадеш и титани, и малоумници, но никой не знае защо й как.

Каквото има да се случва, то ще се случи, но подбирай грижливо спътниците си. Избирай ги, защото ти е приятно да ги наблюдаваш, приятно ти е звученето на гласовете им и в себе си те таят дълбоки тайни, които ти се иска да разгадаеш. С други думи, избирай ги, защото ги обичаш. Инак не би могъл да понесеш дълго време компанията им.

— Разбирам — рекох аз. — Създавай ги в любов.

— Точно така, създавай ги в любов. И гледай да се увериш, че са поживели, преди да ги сътвориш, и никога не сътворявай някой толкова млад като Арман. Това е най-тежкото престъпление, което съм извършил срещу собствения си род — преобразяването на младото момче, детето Арман.

— Ала ти не си знаел, че Децата на мрака ще дойдат и ще те разделят с него.

— Не. Ала въпреки това трябваше да изчакам. Самотата ме подтикна да го сторя. И безпомощността на Арман — неговият смъртен живот бе изцяло в ръцете ми. Запомни, пази се от тази власт и от властта, която притежаващ над умиращите. Самотата в нас и чувството за власт могат да бъдат също толкова силни, колкото и жаждата за кръв. Ако го нямаше Енкил, сигурно нямаше да я има и Акаша, а ако я нямаше Акаша, нямаше да го има и Енкил.

— Да. И от всичко казано от теб, изглежда, че Енкил копнее за Акаша. Акаша е тази, която понякога…

— Да, вярно е — изведнъж лицето му потъна в печал, а очите му гледаха доверително, сякаш си шепнехме и се бояхме, че някой може да ни чуе. Той изчака, сякаш премисляше какво да каже. — Кой знае какво би могла да стори Акаша, ако не бе Енкил да я удържа? — прошепна той. — И защо се преструвам, че той не може да чуе това, когато си го мисля? Защо шептя? Той може да ме погуби, когато си пожелае. Може би Акаша е единственото, което го удържа. Но пък какво ли щеше да се случи с тях, ако ме премахнеха?

— Защо са позволили да бъдат изгорени от слънцето? — попитах.

— Как ли можем да узнаем? Може би са знаели, че няма да им навреди, че ще уязви и накаже единствено онези, които са им сторили това. Може би в състоянието, в което живеят, те бавно осъзнават какво се случва извън самите тях. И не са имали време да съберат сили, да се пробудят от своите сънища и да се спасят. Може би движенията им след това — движенията на Акаша, които видях с очите си — са били възможни единствено защото са били пробудени от слънцето. А сега те отново спят с отворени очи. И отново сънуват. И дори не пият.