Ан Райс - Вампирът Лестат

Като младеж ти си вкусил истинския живот за не повече от шест месеца в Париж. Като вампир ти беше странник, чужденец. И в скитанията си от място на място надзърташе в къщите и в чуждия живот.

Ако искаш да оцелееш, трябва да изживееш един цял живот, и то възможно най-скоро. Да предугадиш какво е да загубиш всичко, да се отчаеш и отново да се заровиш в земята, за да не се надигнеш никога. Или още по-лошо…

— Искам го. Разбирам — отвърнах аз. — И все пак, когато ми го предложиха в Париж — да остана в театъра, аз не можех.

— Там не беше мястото за теб. Освен това, Театърът на вампирите е сборище. Той не е светът — не повече, отколкото това мое островно убежище е светът. А и твърде много ужасни неща са ти се случили там.

Но в тази пустош на Новия свят, към която си се запътил, в това малко варварско градче, наречено Ню Орлиънс, ти можеш да навлезеш в света както никога досега. Можеш да се заселиш там като смъртен, както толкова пъти се опита по време на странстванията си с Габриел. Там няма да има стари сборища, които да те безпокоят, нито единаци, които ще се опитат да те погубят от страх. И когато сътворяваш други — а ти, от самота, ще сътворяваш други — сътворявай ги и ги запазвай колкото се може по-човечни. Пази близките си като членове на семейство, не на сборище, и разбери века, в който живееш, десетилетията, през които преминаваш. Разбери стила на облеклото, което украсява тялото ти, стила на постройките, в които прекарваш времето за забавления, мястото, където ловуваш. Разбери какво означава да чувстваш хода на времето!

— Да, и да изпитам цялата болка, докато гледам как всичко умира… — всичко онова, срещу което ме бе съветвал Арман.

— Разбира се. Ти си създаден, за да възтържествуваш над времето, не да бягаш от него. И ще страдаш, че трябва да криеш тайната на своята чудовищност и че ти се налага да убиваш. И може би ще се опиташ да се храниш само със злодеи, за да успокояваш съвестта си, и може и да успееш, а може и да се провалиш. Но ти можеш да се приближиш силно до живота, стига да заключиш тайната в себе си. Ти си създаден такъв, че да си близо до него, както някога ти сам каза на членовете на старото парижко сборище. Ти си имитация на човек.

— Искам го, наистина го искам…

— Тогава послушай съвета ми. И разбери също и това. В действителност вечността е просто изживяването на един човешки живот след друг. Разбира се, може да има и дълги периоди на оттегляне, на дрямка или просто на наблюдение. Но отново и отново ние се гмуркаме в потока и плуваме, докъдето можем, докато трагични времена не ни съкрушат, както съкрушават и смъртните.

— Ти ще го сториш ли пак? Да напуснеш това убежище и да се гмурнеш в потока?

— Да, със сигурност. Когато ми се предостави точния момент. Когато светът отново е станал толкова интересен, че не мога да му устоя. Тогава аз ще тръгна по градските улици, ще приема име. Ще върша нещо.

— Ела тогава с мен! — ах, болезнено ехо от Арман. И от напразните молби на Габриел десет години по-късно.

— Тази покана е по-изкусителна, отколкото си представяш — отвърна той. — Ала ако дойда с тебе, ще ти сторя много лоша услуга. Ще застана между теб и света. Не бих могъл да се удържа.

Поклатих глава и извърнах очи, изпълнен с огорчение.

— Ти искаш ли да продължиш да съществуваш? — попита той. — Или искаш предсказанията на Габриел да се сбъднат?

— Искам да продължа — отвърнах.

— Тогава трябва да заминеш — рече той. — Един век по-късно от сега, а може би и по-малко, ние ще се срещнем отново. Аз няма да бъда на този остров. Ще съм отвел Онези, които трябва да бъдат пазени, на друго място. Ала където и да се намирам аз, и където и да се намираш ти, ще те намеря. И тогава аз ще съм този, който няма да иска ти да го напуснеш. Аз ще съм този, който ще те умолява да останеш. Аз ще се влюбя в твоята компания, в твоите разговори, просто в това да те виждам, в твоята издръжливост, в твоята безразсъдност и в твоята липса на вяра в каквото и да било — във всичко онова в теб, което вече твърде силно обичам.

Не можех да слушам това — то ме съсипваше. Искаше ми се да му се моля да ми позволи да остана.

— Напълно невъзможно ли е това сега? — попитах. — Марий, не можеш ли да ми спестиш този живот?

— Напълно невъзможно — отвърна той. — Мога цяла вечност да ти разказвам истории, ала те не могат да заместят живота. Повярвай, опитвал съм се да го спестя на други. И никога не съм успявал. Не мога да те науча на онова, на което ще те научи един живот. Не биваше да преобразявам Арман тъй млад и дори и днес се кая за преживените от него векове наред безумства и страдания. Ти му стори милост, като го накара да навлезе в Париж от днешния век, ала се боя, че вече му е късно. Повярвай ми, Лестат, когато ти казвам, че това трябва да се случи. Ти трябва да изживееш този живот, защото лишените от него пропадат в неудовлетворение, докато най-сетне го изживеят някъде или бъдат унищожени.